И все пак да й разкаже за Варя би означавало да прехвърли върху нея отговорността за сестра си, за нейните изказвания. Тя ще знае за тях, а да знаеш в наше време означава и да отговаряш. Нина може да мълчи, в краен случай ще има някакво оправдание, макар и неубедително — например, че не е знаела истинските възгледи на Варя, че тя ги е криела от нея, или друг вариант: забелязала е нещо у сестра си, опитвала се е да поговори с нея откровено, но не е успяла. Изобщо все някак ще се оправдае, макар че естествено не е достойно да се измъква, да бяга от отговорността.
Но за Алевтина Фьодоровна няма да има никакви оправдания — Нина й е разказала всичко, тя е била в течение, знаела е, че една от бившите ученички от нейното училище говори такива неща — и не е реагирала. Значи ще бъде длъжна да реагира.
Нина се колебаеше, не можеше и не можеше да реши как да постъпи. Помогна й случайността. Алевтина Фьодоровна сама я извика да поговорят на четири очи.
Навремето Народният комисариат по просветата изпрати Алевтина Фьодоровна да укрепи училището, известно с лошия социален състав на учащите се, с реакционността на преподавателите, с неунищожимия дух на стара гимназия.
Алевтина Фьодоровна унищожи този дух. Дойдоха млади учители, сред които и Нина, бяха сформирани пионерска и комсомолска организация, старият обструкционистки родителски съвет бе заменен с нов, лоялен.
Училището престана да бъде закрито, кастово учебно заведение, каквото беше преди революцията и след революцията, когато беше прикрепено към ЦЕКУБУ, комитета по подобряване бита на учените — трик, позволил на арбатската интелигенция, както и преди, да дели децата си от другите. Сега в училището приемаха всякакви деца. Бе отменено дори званието „експериментално-показно“, дадено му благодарение пак на ЦЕКУБУ с цел да се повишат заплатите на старите учители, реакционери и ретрогради. Обикновено районно средно трудово училище с обикновен пореден номер.
Но и Алевтина Фьодоровна се превърна в директорка на обикновено средно трудово училище. А в Народния комисариат по просветата бе заемала отговорен пост, преди това също бе заемала отговорни постове. Изпратиха я в училището временно, а после я забравиха. Тя с години чака ново назначение, но не го получаваше. Излезе, че я понижиха.
Ореолът на важна личност, с който дойде в училището Алевтина Фьодоровна, помръкна. Нейната войнственост стана ненужна, неуместна, дори смешна. Взискателността й се превърна в придирчивост, строгостта — в раздразнителност. Получила класическо педагогическо образование, тя постепенно намери общ език със старите учители, тоест с онези, които искаха от учениците знания, не завишаваха бележките на активистите, не приемаха педологически и тем подобни експерименти. Когато се сблъска със страшната неграмотност на учениците от осми клас, които знаеха социалния генезис на Хамлет, но не знаеха къде се слага запетая, Алевтина Фьодоровна изгони младия преподавател по руски език и литература, последовател на Переверзев, и върна стария, който бе учил децата на синтаксис, правопис и пунктуация.
Обратното развитие на Алевтина Фьодоровна вървеше редом с нейната растяща омраза към ръководството на Комисариата по просветата, към народния комисар Бубнов, към заместника му Епщейн, смяташе, че те са виновни за нейното понижение.
Но не всички я бяха забравили, бяха останали и хора, които я уважаваха, с които бе минала по пътищата на революцията.
От тези приятели Алевтина Фьодоровна преди време бе получила информация за постановление на ЦК и Съвета на народните комисари. В него се казвало, че преподаването на история има отвлечен характер, на учениците се поднасят абстрактни определения, а трябва в паметта им да залягат историческите дейци и хронологията.
Сега постановлението бе публикувано. То бе неочаквано. Преподавателите бяха свикнали с формулировката: историята на човечеството е история на борбата на класите, историческите дейци са само изразители на техните интереси. Сега значи трябваше да се върнат към концепциите, разглеждащи историята като низ дела на велики хора?
Алевтина Фьодоровна прие спокойно новото постановление. Нея, представителката на висшата партийна политика, не я учудваха никакви завои на тази политика. Не изпитваше дълбока почит към висшите инстанции, бе виждала отблизо ръководителите на държавата, гледаше на тях като на равни — и тя би могла да бъде на тяхно място. Троцки винаги бе смятала за чужд човек, троцкистите — за дребнобуржоазни кресльовци, Зиновиев и Каменев — за паникьори. По възгледи бе по-близо до Риков, Томски, Бухарин и другите представители на стария руски болшевизъм. Ала те излязоха слаби, за да поемат ръководството. Сега тя беше за Сталин — не защото се възхищаваше от качествата му, напротив, знаеше колко струва, но в дадените условия той беше единственият способен да държи юздите. И то да ги държи здраво. Познава партията, нейните хора, практик е, а не фразьор.