— Чуй ме внимателно, Лара — тихо каза Варя, — сега ще идем при твоя директор — тя кимна към вратата на директорския кабинет — и ще му обясним защо сме дошли при тебе. После оттук ще идем в осмо отделение на милицията, ти го знаеш, на „Могилцевски“. Ако не го знаеш, твоят Витя ще ти обясни. От милицията ще дойдат да те обискират. Ако не намерят пергелите у тебе, ще направят обиск у Витенка. Ясно ли се изразих? Всичко ли разбра?
Лара постоя така, със сведени очи, после каза:
— Не знам нищо. Не съм взимала пергелите. Разбира се, не искам скандали в службата си… Сега ще се опитам да намеря пари. Ще взема назаем от някой колега.
— Престани! — отвърна Варя. — Кой ще ти даде?
Лара мълчеше.
— Решавай бързо — каза Варя, — и аз нямам време.
— Добре — Лара най-сетне вдигна очи, — ще отида до вкъщи и ще взема от мама.
— Да тръгваме!
— Мога чак в обедната почивка.
— Кога започва?
— В един часа.
Кръглият часовник на стената показваше дванайсет и половина. Още половин час трябва да киснат тук.
— Ще те почакаме — каза Варя.
Комична гледка беше: слабичката Лара по средата, от двете й страни, като милиционери — едрите Варя и Зоя.
Лара се оглеждаше — страхуваше се или пък се надяваше да срещнат Витка.
Пред входа каза:
— Почакайте ме, сега се връщам.
Варя иронично се засмя.
— Не се прави на смахната! Майка ти няма да е вкъщи или няма да й се намерят пари. А ти през това време ще скриеш пергелите. С теб ще дойде Зоя. Тръгвай, Зоя!
Лара я погледна уплашено и двете със Зоя влязоха. Варя остана да чака навън.
Родителите на Лара бяха от някогашен богат дворянски род, дворянско семейство. Сега майката на Лара бродираше, а Лара се бе свързала с крадеца Витка Ломашев, и тя бе станала крадла.
Докато се разхождаше пред входа, Варя мислеше за Зоя. Тя я дразни с глупостта си, със своята възторженост и с нелепите истории, в които се забърква. А днешната история е направо отвратителна. Но каквото и да си говорим, Зойка й е предана. Кой друг й е предан? Никой друг.
От входа изтича Зоя, тържествуващо размаха кутията с пергелите.
— А погледна ли вътре? — попита я Варя.
По лицето на Зоя веднага се изписа уплаха.
— Аз толкова се зарадвах, толкова бързах.
Внимателно отвори кутията. Всичко си беше на място. Зоя я затвори, прибра я в чантичката си.
— Е, това е, ще тичам на работа. Благодаря ти.
И целуна Варя по бузата.
На връщане от библиотеката Варя срещна Вика.
Вика спря, усмихната до уши, прегърна Варя, целуна я. И веднага извади от чантичката си носна кърпичка, дъхаща на парфюм „Коти“, избърса следата от червило на Варината буза. Както и преди красива, наконтена, с леко бежово манто и баретка в същия цвят, оживена, тя привличаше вниманието, минувачите се обръщаха да я гледат.
— Варя, мила, толкова се радвам, че те виждам.
Радваше ли се на тази среща Варя? Трудно е да се каже. Вика всъщност й бе чужда. Но тя си спомни посрещането на Нова година, където беше Саша, спомни си ресторанта, в който тогава влезе за пръв път и се запозна с компанията на Льовочка. И отвърна на усмивката на Вика.
— Къде отиваш? — попита Вика.
— Прибирам се.
— Защо не се отбием у нас? — предложи Вика.
— Не, вкъщи ме чакат.
— Добре, тогава ще те изпратя…
Вика крачеше до Варя, поглеждаше я, весело се усмихваше и изглеждаше, сякаш наистина се радва на срещата им. И отново, както тогава, по време на старото им познанство, от думите на Вика й лъхна на друг живот — безгрижен, протичащ по свои независими закони, живот на късметлии, щастливци, на които всичко е позволено и които всичко могат. Варя знаеше, че това не е така, че не съществуват хора, които могат всичко и на които всичко е позволено. Но имаше дъх, имаше илюзия… Подобен живот не я привличаше както по-рано, но й напомняше, че я бе привличал и увличал някога.
— Вярно ли, че си напуснала Костя? — попита Вика.
— Да — неохотно отговори Варя, не искаше да разговаря на тази тема.
— Извинявай, че се намесвам, Варя, но аз от самото начало не разбирах и не одобрявах твоя брак, знаех как ще свърши всичко това… Жалко, че не ме попита за него, не се посъветва. Та аз, Варенка, винаги съм ти желала само доброто, и сега ти го желая, винаги съм имала хубави чувства към теб. Но ти някак изведнъж, без никакви причини прекъсна нашата дружба. Обидих ли те с нещо?
— Така се случи — сдържано отговори Варя.
— Разбирам — Вика съчувствено кимна, — всички сме роби на увлеченията си. Сигурно си чула за кого съм омъжена?
— Чух.
— Той е прекрасен човек, рядко почтен, за останалото да не говоря — талант. Обича ме. Но разбираш ли, почти не го виждам, той излиза рано сутрин и се връща късно вечер, понякога нощува в ателието. Е, какво да се прави? Той е фанатик в работата си, като всеки гений… Трябва да търпя, трябва да нося бремето си… Само ми е малко скучно.