Тя продължаваше да живее у Лариска, шиеше на машината и на ръка, шиеше много, особено на кежемските жени. Лариска се държеше с нея почтително, беше услужлива, сега у нея, парясницата, одумваната тук… идваха жени, обсъждаха как и какво да си ушият и тя вземаше участие в това, ролята й в женския селски живот стана важна: беше в течение на всички събития не само тук, но и в самата Кежма. А може би просто Лидия Григориевна я респектираше — тя беше властна жена и умееше да вдъхва уважение към себе си. Нейният Тарасик обикновено седеше на пейката, беше мълчаливо момче, от време на време въртеше в ръцете си някакво дръвце — това му беше играта. И Лидия Григориевна беше неразговорлива — състарена грозновата жена с косо издадени зъби.
Саша й носеше вестници, след няколко дни тя му ги връщаше, рядко коментираше нещо, не философствуваше като Всеволод Сергеевич, не разсъждаваше много. Само за процеса срещу Зиновиев–Каменев каза:
— Започва спектакълът.
— Но нали убиха Киров — възрази Саша.
— Във вестника може да пише какво ли не — саркастично го прекъсна Звягуро. — Зиновиев и Каменев никога не биха направили това, пък и за какво им е. Убийството на Киров е изгодно само на един човек.
Саша разбираше за кой човек говори тя.
— Но нали партията, народът…
— Ние нямаме партия — пресече го Звягуро, — имаме кадри, които послушно провеждат неговата политика. Той мрази партията и я изтребва, мрази и народа, и него изтребва.
Саша хвърли поглед по вестникарските страници.
— Ето какво казва Сталин за народа: „Хората трябва да се отглеждат грижливо и внимателно, както градинар отглежда любимо плодно дърво.“
— Казано цветисто, по кавказки — пак го прекъсна Лидия Григориевна, — „градинар“, „дърво“. Колко милиона от тези „дървета“ изсече той по селата, колко милиона изгинаха от глад?
— А ето и за селото — упорствуваше Саша, — между другото той казва така: „Всеки колхозник трябва да има свое лично стопанство, малко, но лично… Човек има семейство, деца, лични потребности и лични вкусове, не можем да не се съобразяваме с това.“
— „Лични вкусове“ — присмехулно повтори Лидия Григориевна, „не можем да не се съобразяваме“. И вие вярвате на цялата тази безсмислица? Естествено той разбира, че селянинът трябва да се храни с нещо, инак всички ще измрат — кого ще управлява тогава? Вие не го познавате, а аз го познавам. Много години съм го гледала така, както виждам вас сега. Хората, човешкият живот за него са нищо, той е по-лош от криминален престъпник, ще убие, когото и да е, ако сметне за нужно. Той е актьор, може да изиграе всякаква роля. Сега говори за хората, умилква се на народа. Така са постъпвали всички тирани. Умният тиранин винаги гъделичка народа, на думи, разбира се, а на дело го унищожава. Такова нещо не ви ли е идвало наум?
Да, такива мисли бяха спохождали Саша и не можеха да не го споходят. Но когато четеше речите на Сталин, той се стремеше да разбере този човек сам, посвоему, а не както го представяше Лидия Григориевна, която цяла бе изпълнена с омраза към него.
— Мълчите, а?
Тя присмехулно огледа Саша, спря очи върху маншетите на панталона му.
— Защо ходите с такива разръфани панталони?
Саша се изчерви. Панталонът му беше единствен, и в Москва нямаше втори чифт, само костюма, който му подари Марк.
— Подрязвам разръфаното с ножица.
— Остроумно… Поседнете зад завеската, ще ви оправя панталона.
Тонът й беше категоричен, както винаги.
Саша отиде зад завеската, взе си вестника и продължи да чете.
„В редица случаи имаме налице факти на бездушно-бюрократично и направо безобразно отношение към работниците… Често хората се третират като пешки… Ние трябва преди всичко да се научим да ценим хората, да ценим кадрите, да ценим всеки работник, способен да допринесе полза на нашето общо дело. Трябва най-сетне да разберем, че от всички ценни капитали на света най-ценен и най-решаващ капитал са хората, кадрите.“
Всичко това е за него, за Саша, и за хора като Саша. Ето това трябваше да прочете на Лидия Григориевна.
Но е глупаво да си говорят, както е седнал без панталон зад завеската.
После Лидия Григориевна му подаде подшития панталон.
— Обличайте се!
Той се облече, излезе иззад завеската.
Тарасик все така си седеше на предишното място, играеше си с дръвцето.
— Тарасик — каза Саша, — хайде да се поразходим. Тарасик погледна въпросително Лидия Григориевна.
— Върви — каза Лидия Григориевна, — седиш по цели дни вкъщи, върви!
Тя облече Тарасик, увърза го накръст с шала, макар че вече не беше толкова студено, и двамата със Саша излязоха, тръгнаха към Ангара…