Нима хората, всички, не са прави, а той и такива като него са прави?…
Вероятно тогава той не е разбирал, че Сталин разговаря с народа и трябва да говори така, че народът да го разбира, да му вярва, да го следва. Този народ е преживял столетия робство, изостаналост, с него човек трябва да умее да разговаря, нивото му трябва да се издига, но трябва и да се съобразяваме с това ниво. И той, Саша, е част от народа. Той не може да живее без онова, с което е расъл, без вяра в страната, в партията. И той трябва да бъде с партията, със страната. Каквото и да е личното му отношение към Сталин, Сталин сега ги олицетворява. Трябва да се издигне над личните обиди…
И затова на Саша все по-често и по-често му минаваше мисълта да пише на Сталин. Знаеше: сега всички пишат на Сталин, той не е в състояние да прочете и хилядна част от тези писма, няма да прочете и неговото. То няма и да стигне до него.
И все пак, като се обърне към Сталин, ще изпълни дълга си. Не може да формулира същината на този дълг, но каквото и да му се случи, както и да потече животът му, ще може да си каже: „Аз се обръщах към Сталин.“ И това ли не помогна? Не помогна. И все пак се е обръщал към него, защото в негово лице се е обръщал към партията.
Преди две години в института, когато започна неговата печална епопея, той смяташе, че няма право да се обръща към Сталин, да му отнема от времето, тогава се надяваше сам да се защити. Сега не може да се защити сам, само Сталин може да му помогне, инак — нова присъда, може би лагер и тогава край на живота му. Ще се обърне към Сталин, защото той, Саша, е именно онзи „малък човек“, за каквито говори Сталин, той ще се труди честно, добросъвестно ще върши работата си, ще изпълнява своя дълг.
В тези мъчителни дни на самота, в дългите зимни вечери и дългите безсънни нощи тук, в Сибир, на края на света, уморен от своите несвършващи мисли, той започваше да си фантазира, представяше си как Алфьоров изпраща талига за него, как той заминава за Кежма и Алфьоров му съобщава, че от секретариата на другаря Сталин е дошла телеграма: „Панкратов спешно да се изпрати в Москва.“ В Красноярск вече е готов билетът за него, от Красноярск той се обажда по телефона вкъщи на майка си. Посрещнете с еди-кой си влак. Майка му и Варя го чакат на перона. Отиват до трамвайната спирка и с четворката право вкъщи.
Трябва да му пише. Макар и без надежда за отговор. Маслов, Всеволод Сергеевич са хора чужди на съветската власт, чужди на партията и затова нямат морално право да се обръщат към Сталин. Към съда, към прокуратурата — да, могат, това е нещо официално, към Сталин — не, не могат. А той, Саша, може, защото да се обърне към Сталин за него е все едно да се обърне към партията.
Саша дълго обмисля писмото си, претегля всяка дума… „Уважаеми другарю Сталин! — пишеше. — Извинете, че посмях да се обърна към Вас. С постановление на Особеното съвещание при ОГПУ от 20 май 1934 година по член 58 алинея 10 съм осъден на 3 години заточение в Сибир, с приспадане на предварителния арест. Изтърпях повече от половината от срока на присъдата. Но за какво съм осъден — не знам. Не съм виновен за нищо. Учих в съветско училище, в съветски институт, бях пионер, комсомолец, работих в завод, искам да бъда полезен на страната, а съм обречен на бездействие. Така ми е невъзможно да живея. Моля Ви за преразглеждане на моето дело. С дълбоко уважение: А. Панкратов.“
Написа писмото, но не го изпращаше, не се решаваше.
Дали постъпва честно? Не е ли това фалш? Както и да разсъждаваше, каквито и доводи да измисляше, нали вътре в душата си не бе променил отношението си към Сталин. Напротив, след всичко, което видя и преживя, съмненията му в Сталин само укрепнаха. А сега се обръща към него. Внушава си, че иска да работи, да служи на страната, на партията, а дали всъщност просто не се стреми да спаси себе си, своя живот, да промени съдбата си?
И друго — не е ли наивно да пише такова писмо? Ще стигне ли или не? Ще го прочете ли той или не? Ще преразгледат ли делото му или не? Разбира се, че няма да стигне, той няма да го прочете, няма да преразгледат делото. Защо тогава се захваща, защо трябва да четат писмото му в НКВД? Нали то ще попадне тъкмо там.
И все пак, и все пак…
7.
На 14 май 1935 година Сталин пристигна в Колонната зала на Дома на Съюзите на тържественото заседание, посветено на откриването на Московското метро.
Като гледаше насядалите в залата младежи — строителите на метрото, техните радостни весели лица, обърнати само към НЕГО, очакващи само НЕГОВИТЕ думи, той си мислеше, че младежта е за НЕГО, младежта, израсла в НЕГОВАТА епоха, е НЕГОВА младеж, на тях, децата на народа, той даде образование, даде им възможност да осъществят своя трудов подвиг, да участвуват във великото преобразяване на страната. Тази възраст, най-романтичната, завинаги ще бъде свързана в паметта им с НЕГО, тяхната младост ще бъде озарена от НЕГОВОТО име, до края на живота си те ще останат предани НЕМУ. Той трябва да им открие пътя към властта, издигането си те ще дължат НЕМУ и само НЕМУ.