И залата гръмна: „Ура!“, „Ура!“, „Ура!“ Някакво момиче се качи на стола и извика: „За другаря Сталин — комсомолско ура!“ И отново по редовете се понесе: „Ура!“, „Ура!“, „Ура!“
Овациите продължиха десетина минути. Хората в залата продължаваха да стоят прави и да аплодират, да викат „Ура“, „За любимия Сталин — ура!“
Сталин мълчаливо стоеше в президиума и гледаше залата. Не, не са онези хора, които преди година и половина му аплодираха на Седемнайсетия конгрес, онези аплодираха неискрено, тези са съвсем други, НЕГОВИ хора.
Безспорно по природа младежта е неустойчива. И младите с времето улягат, израстват нови, и на тях трябва да им се дава път — това е непрекъснат и болезнен процес.
Но обновяването на кадрите е неизбежен процес, само е необходимо кадрите, които идват в ръководството, да бъдат НЕГОВИ кадри. Новите кадри не се замислят върху факта, че техните предшественици се унищожават: завземайки властта, те са убедени в нейната непоклатимост. И когато се наложи и те да си отидат, обвиняват в това не другаря Сталин, а съперниците си. Другарят Сталин завинаги ще остане за тях човекът, който ги е издигнал на власт. Това си мислеше Сталин, докато гледаше възбудената, радостна, развилняла се от възторг зала.
Да, те са му искрено предани, предани са му безгранично и навеки. Трябва да каже още нещо, да каже нещо простичко, човешко, да стигне до всяко сърце, да ги покори не само с величието, но и с простотата си.
И когато аплодисментите най-сетне стихнаха, той тихо, но така, че всички да го чуят, попита:
— Как мислите, достатъчни ли са поправките?
Бурята от аплодисменти се разрази с нова сила.
Всички станаха.
Прави аплодираха и членовете на президиума. Аплодираха Сталин, Молотов, Каганович, Ворошилов, Орджоникидзе, Чубар, Микоян, Ежов, Межлаук. Това продължи безкрайно. Хората не можеха да помръднат от местата си, не можеха да си тръгнат, не можеха да се разделят със Сталин, нали този беше техният ден, може би единственият в живота им ден, когато виждат Сталин, те искаха да удължат този празник, искаха да го слушат и слушат.
Но Сталин вече бе говорил, повече нямаше да излезе и тогава някой извика: „Каганович!“
И залата мигновено подзе: „Каганович!“, „Каганович!“
Каганович стъписано погледна Сталин. Да говори след него?
Но Сталин каза:
— Ами хайде, Лазаре, народът чака, поговори с народа.
Каганович се качи на трибуната.
8.
След заседанието в Колонната зала Сталин, без да се отбива в Кремъл, замина за Кунцево, на новата си вила. Миналата година я построи Мерджанов — лека едноетажна постройка сред парк и гора. Върху целия покрив — солариум. ТОЙ не използуваше солариума, но нека го има, ако не му хареса, ще вдигнат втори етаж. Покрита галерия свързваше вилата със сградата за прислугата.
Сталин идваше за пръв път в готовата и очакваща го къща.
Най-сетне е свършено със Зубалово, това змийско гнездо, където са се настанили неговите тъй наречени роднини: старите Алилуеви, които не могат да му простят смъртта на Надя, синчето им Павел — тъкмо той подари на Надя пистолета, с който тя се застреля, Аня — Надината сестричка, дебела глупава повлекана, влюбена в мъжленцето си Реденс, а той пък хубавецът, спи, с която му падне — груб, надут, високомерен поляк.
ТОЙ не можеше да понася и онова миличко семейство Сванидзе — роднините на първата му жена Екатерина. Пък и нея не бе обичал: мълчалива, покорна, ограничена религиозна жена, тя му бе чужда във всяко отношение. Надяваше се, че той ще зареже революцията и ще стане поп, нищо не разбираше. Точно така нейната сестричка възпита и Яша — сина му: мълчаливо, чуждо момче. И ето че шуреят му Альоша Сванидзе доведе в Москва този Яша, когото той всъщност никога не бе имал време да опознае както трябва.
Защо го доведе?! Да учи, видите ли! В Тифлис няма ли висши учебни заведения? Не, за друго го доведе той. Доведе го, за да подчертае, че ТОЙ не се интересува от съдбата на сина си, не се грижи за образованието му. Тъй че за това е принуден да се грижи вуйчо му, Альоша Сванидзе.
Та нали ТОЙ имаше ново семейство. Защо в това семейство трябваше да се въвежда завареник? Чужд, необичан, говорещ зле руски? Какво бе това, ако не стремеж да внесат раздор в семейството му, да го разрушат, да имат свой човек в неговия дом? Точно бе пресметнал всичко: нали Надя беше деликатна жена, ако върнеха Яша, хората щяха да си кажат, че тя не го е приела, за нея най-важното беше какво ще кажат хората!
Та такъв сюрприз му поднесе скъпият му шурей Альоша Сванидзе. И той не бе единственият сюрприз. Кръсти собствения си син ДЖОНРИД. Как ви се вижда?! Какво име измислил! През 1929 година! Грузинско име ли е? Руско? Не, нито е руско, нито е грузинско. Джон — ясно. Има такова английско име. Рид? Може би има и такова. Но Джон Рид са собствено и фамилно име. Собственото и фамилното име на същия оня Джон Рид, дето написа лъжливото книжле, извращаващо историята на Октомврийското въстание, книжлето, където се превъзнася Троцки и нито веднъж не е споменат ТОЙ, Сталин. Това книжле е иззето от библиотеките, на хората, които го пазят вкъщи се присъждат пет години лагери. А неговият шурей Альоша Сванидзе нарече с това име собствения си син. Не знае ли кой е Джон Рид? Много добре знае. Той е интелигент. Образован е. Учил е не в Тифлиската семинария, а в Германия, в Йена. Знае и европейски, и източни езици, полиглот е като Менжински, тъй че всичко разбира и е кръстил сина си така само напук на НЕГО.