Започна често да ходи у Алилуеви, понякога нощуваше в стайчето зад кухнята, спеше на тесен железен креват.
През февруари, по Сирница, се возеха на шейни, на ниски фински шейнички — „вейки“, както ги наричаха тогава, украсени с разноцветни панделки, с камбанки и звънчета, теглена от късокраки кончета със сплетени гриви. Аня, вече голяма, оформена мома, пищеше, когато шейната подрипваше по преспите, превземаше се, а Надя седеше спокойно, не говореше много, прелестно младо девойче с кръгло кожено шапче, кожухче и с боти на стройните крачета.
И, най-сетне, пролетта на 1917 година, март… Той пристигна в Петроград и веднага отиде на „Виборгская“, но се оказа, че Алилуеви са се преместили, живеят близо до фабриката на Торнтън, наложи се да отиде дотам с крайградското влакче. Вкъщи си беше само Аня. Надя била на урок по музика.
Кого чакаше ТОЙ тогава? Разбира се, старите Алилуеви, при тях бе дошъл. А всъщност чакаше да се прибере това момиче… Дойде си Алилуев, седяха в кухнята и пиеха чай, когато изведнъж на вратата се появи Надя. Със също такива шапче и кожухче, но висока, стройна шестнайсетгодишна красива девойка — приличаше на баща си, Сергей Яковлевич, а неговата баба била циганка, тъй че Надя имаше големи черни очи, мургава кожа и ослепително бели зъби.
Съблече си кожухчето, остана по ученическа униформа, помогна да сложат масата и току ГО поглеждаше изпод вежди. И когато седяха на масата, все така мълчаливо, внимателно и сериозно слушаше разговора, слушаше какво разказва ТОЙ. Тъкмо затова ТОЙ не поддържаше политическите дрънканици на Сергей Яковлевич, а разказваше за заточението, за Сибир, за риболова, как когато живееше със Свердлов, все гледаше по-често да ходи за пощата, та да се отърве от работа по домакинството. Разказваше с чувство за хумор.
Сложиха го да спи на кушетката в трапезарията, в същата стая на друга кушетка спеше Алилуев. Зад тънката стена спяха Олга Евгениевна, Аня и Надя. ТОЙ слушаше смеха им, техните приглушени гласове. После старият Алилуев потропа с юмрук по стената.
— Хайде усмирете се!… Време е да спим!
Тогава ТОЙ високо каза:
— Остави ги, Сергей, млади са, нека се смеят.
Нарочно каза „млади са“. Държеше се като по-възрастен, като приятел на бащата, но беше с тринайсет години по-млад от Алилуев, тогава беше на трийсет и осем, а Алилуев — над петдесетте. Искаше Надя сама да се сети за тази разлика, че не е нормално той да се държи с баща й като връстник, да си помисли: „Какъв старец сте вие, вие сте млад!“ Не да го каже, само да си го помисли.
Ако го каже, няма да бъде хубаво, ще прозвучи като комплимент, като утеха, Аня, глупачката, би могла да го каже, а тя — не, не би могла и не го каза. И той оцени това — умна е. И виждаше интереса й към него. Това беше не просто интерес към нелегалния революционер, минал през затвори и заточения, такъв интерес проявяваха всички младежи. Нейният интерес беше особен.
На сутринта отново всички пиха чай в трапезарията. Надя вече се държеше като близък човек, по домашному, прибра се отвън, донесе сутрешните вестници, сложи ги на масата, сякаш за всички, но ТОЙ почувствува, че това е знак на внимание към НЕГО.
После, май беше неделя, пътуваха на покрива на двуетажното вагонче, ТОЙ, Надя, Федя, Аня. Алилуеви искаха да се местят от Невската караулка по-близо до центъра и изпратиха сина си и дъщерите да търсят нова квартира. И беше решено там да има стая и за НЕГО. Доколкото си спомня, тогава май със смях им напомни:
— Да не ме забравите… Наемете стая и за мен… Не забравяйте — повтори, вече слизайки от вагончето, и им се закани с пръст.
И когато се закани с пръст, Надя за пръв път се усмихна. Добре си спомня това: именно тогава тя за пръв път се усмихна на негова шега, а именно на него.
Наеха квартира на „10-а Рождественка“ 17-а, хубаво жилище на шестия етаж: просторно антре, голяма стая-трапезария, която служеше и за спалня на Алилуев и Федя, спалня за Олга Евгениевна, Аня и Надя и в дъното на коридора — отделна стая за НЕГО.
Всъщност ТОЙ стана член на тяхното семейство. Почти всеки ден виждаше Надя — привличаше го това момиче, красиво, мълчаливо, загадъчно. И нея я теглеше към него — той го виждаше, разбираше го… Но беше зает с Революцията, за пръв път открито, легално беше зает с Революцията — тя се извършваше пред очите му, той беше неин участник, работеше в „Правда“, често нощуваше в редакцията, живееше в движение, на крак.