9.
Първа вкъщи забеляза бременността на Лена Ашхен Степановна. След вечеря, когато всички се разотидоха по стаите си, тя я задържа в трапезарията.
— Остани, искам да поговоря с тебе… Седнаха една срещу друга на масата.
— Кажи ми, Леночка, бременна ли си или греша?
— Да.
— Значи имаш съпруг?
— Нямам съпруг.
— Извинявай… В такъв случай кой е бащата на детето? Бих искала да зная.
— Не искам да споменавам името му. Ашхен Степановна сви рамене.
Лена добави:
— И ще те помоля: кажи на татко и той да не ме пита кой е бащата на детето.
Иван Григориевич мълчаливо изслуша жена си, помисли малко, после каза:
— Сигурно е пак оня кучи син.
— Но тогава тя скъса с него.
— Срещаха се и след това. Кажи й да дойде при мен.
— Тя се страхува да говори с тебе, Иване, помоли ме да ти предам ти за нищо да не я питаш.
— Няма да я питам, нека дойде при мен. И бъди по-внимателен с нея. Обещаваш ли ми?
— Обещавам.
Ашхен Степановна влезе в стаята на Лена.
— Леночка, баща ти те вика.
— Защо?
— Иска да си поговорите.
— Вече казах всичко на тебе. Повече нищо няма да кажа.
— Той за нищо няма да те пита. Обеща ми. Иди при него.
Лена остави книгата, стана и решително тръгна към кабинета на Иван Григориевич.
Баща й седеше на дивана. С жест посочи мястото до себе си.
Лена седна.
Иван Григориевич дълго я гледа, после се усмихна.
— Е, какво, значи искаш да ме направиш дядо?
— Ако успея.
— Трябва да успееш. Миналогодишната история не бива да се повтаря. Не те упреквам, само се страхувам това да не повлияе на раждането. Затова те моля да отидеш на лекар и да бъдеш под негово наблюдение. Кажи на майка си, ако искаш, аз да й кажа?
— Аз сама ще й кажа — отговори Лена — и ще отида на лекар.
— Сега деликатната страна на въпроса. Безспорно мен ме интересува кой е бащата на детето. Сама го разбираш. Не за да го накарам да се ожени за теб и не за да искаме издръжка. И без него ще отгледаме детето. Но кой е? Твоят съученик… май беше Юра?
Лена не бързаше да отговори.
Иван Григориевич я гледаше в очакване.
— Да — най-сетне отговори Лена.
— Той знае ли?
— Да.
— Искате ли да се ожените?
— В никакъв случай.
— Той ще си търси ли правата над детето?
— Никога.
— Знае ли някой друг?
— Никой.
— Тогава всичко е наред — каза Иван Григориевич, — детето си е дете, ще живее. Само прояви твърдост в решението си: завинаги отсечи този човек от себе си.
— Така и постъпих.
Тя не хитруваше пред баща си. След майските празници Юра отново се обади. Това я учуди: беше сигурна, че онзи разговор ще им остане последен, че той ще изчезне и вече няма да се появи, че бе обещал да се обади само за ефект.
В автобуса, когато се прибираха от санаториума в Москва, Шарок уж между другото отново се върна към разговора им за Вика:
— Но кой все пак ти наприказва тези неща?
Че Вика е осведомителка, Лена научи от Нина, която пък го знаеше от Варя. Варя била омъжена за някакъв билярдист, ходела с него по ресторанти, където срещала Вика, и категорично твърдяла, че Вика е агентка.
— Казаха ми — кратко отговори Лена.
След няколко дена Юра й се обади в службата, попита я дали не е променила решението си. Не се разбираше какво има предвид: дали евентуален аборт, или тяхното скъсване… Но тя не го попита и отговори:
— Не, не съм променила решението си и няма да го променя.
— Тогава сбогом.
— Сбогом, Юра — каза Лена и затвори телефона.
Така стояха нещата с нея сега.
— Наистина, татко — повтори тя, — вече го направих.
Иван Григориевич понечи да я попита дали е категорична в своето решение, но не я попита, погледна я в очите и тъй като Лена не ги извърна, се успокои и зарадва. Кой казва, че била инфантилна, пасивна… Не! Тя е неговата дъщеря, неговата кръв, неговият характер!
Прегърна я през раменете, привлече я към себе си, тя се притисна до него, сложи глава на рамото му, както правеше като малка.
В кабинета на Иван Григориевич, винаги полутъмен поради издадения ъгъл на стената, съвсем се смрачи. А те седяха на дивана и мълчаха, притиснати един до друг — баща и голяма дъщеря. Такива минути рядко се случваха в живота им. Те ги възнаграждаваха за всички трудности и страдания, през които трябваше да преминат в последните години, даваха им сили да гледат по-спокойно към неясния и тревожен утрешен ден.
В коридора се чу звън.
Иван Григориевич целуна Лена по главата, нежно я потупа по бузата.
— Е, дъще, поседяхме си, мене търсят.
Стана, запали лампата, излезе от кабинета.