За това газиха Авел Енукидзе на пленума. Че бил допуснал крайно небрежен подбор на служебния апарат при секретариата на ЦИК на СССР, където проникнали наши заклети класови врагове, че покровителствувал класово враждебни елементи, които го използували изключително за гнусните си цели, че връзката му с хора от чуждия свят му била станала по-скъпа от връзката с неговата собствена партия. Че бил разкрил лицето си на загнил еснаф, на самозабравил се, затлъстял, загубил облика си на комунист меншевизиран велможа.
Будягин втренчено погледна Рязанов.
Всичко това се е говорило на пленума, Рязанов го е чул с ушите си, но не го разказва на Будягин.
Защо е толкова предпазлив? Срамува се, задето е участвувал в разправата със стария комунист Авел Енукидзе, с обикновените, беззащитни, малограмотни хорица, чистачките и пазачите?
Не, не че се срамува. Свикнал е. Не иска да разказва подробности, защото ще трябва да изрази отношението си към всичко това, а го е страх — какво може да бъде отношението му към цялата тази мръсна фалшификация? Страхува се сега, както преди година се страхуваше да се застъпи за Саша, за своя племенник, този добър, абсолютно невинен младеж, както са невинни и тези 78 души. Заради разправата с един Авел Енукидзе на Сталин бяха необходими още 78 живота. Да осъди само Авел би означавало явно да си разчисти сметките с него за онази брошура, а виж, в група това е вече заговор, бакинската история тук няма нищо общо. Енукидзе отговаря за Кремъл, а Кремъл има врагове, ето че Авел плаща за това. А че са пострадали още 78 абсолютно невинни хора — какво толкова, голяма работа!… И още много ще пострадат, кръговете още ще се разширят, та всички, които посягат на НЕГОВАТА история, да знаят: може да бъдат унищожени не 78, а 78 хиляди души. Историята е по-скъпа от хората, историята е по-важна от хората — такава е Сталиновата философия.
Но Рязанов сега не мисли за случилото се на пленума, не е загрижен от това, загрижен е за собствената си съдба, почувствувал е обрата в съдбата си, толкова добре вървеше всичко, така стремително се издигаше и не щеш ли — стоп!
Преместването на Кузбас — това е в реда на нещата. Но без обяснение за причините, с персонално дело, Сталин не пожелал да разговаря с него… Рязанов още не предчувствува окончателен крах, но страхът се е породил. И този страх е оправдан.
За Орджоникидзе Сталин няма да търси Николаев, както за Киров, или съмнителни лекари, както за Куйбишев, той ще изтребва онези, с които Серго най-много се гордее — стопанските кадри, които Серго сам намери, издигна и възпита, тези кадри Сталин ще унищожава като врагове, като вредители и ще накара Серго или да вземе участие в унищожаването им, или да сподели с тях отговорността за уж вредителската им дейност.
Разбира се, авторитетът на Орджоникидзе е голям, но по-малък ли беше авторитетът на Троцки, Зиновиев, Каменев, Бухарин, Риков, Томски? И делото на Рязанов сигурно е една от брънките на този план — Сталин започва да обмисля плановете си отдалече, и ходовете си започва да прави отдалече. Очевидно Рязанов е добър ход за Сталин — вярва в него като в бог и ще се прекърши мигновено.
И затова Будягин не сподели с Рязанов никакви свои мисли, никакви свои сведения, само го попита:
— Е, и какво искаш от мен?
Рязанов сви рамене.
— Разговорът с Григорий Константинович нищо не ми обясни. Наистина, казах му: Викаха, ме в бюрото на областния комитет, заведоха персонално дело. А той се смее: „Виждаш ли до какво води извънплановото строителство?“ И тогава, пред Сталин, той не ме подкрепи. Моля ви, Иван Григориевич, да изясните и да ми кажете каква е истинската причина за преместването ми, каква е истинската причина да заведат срещу мен персонално дело.
— Добре — каза Будягин, — ще опитам да поговоря с Григорий Константинович.
Той се изправи. И Рязанов се изправи.
— Не съм сигурен, че ще ми каже повече, отколкото на теб. Но ако ми се открие възможност, ще поговоря — добави Иван Григориевич.
После помисли малко и попита:
— Как е племенникът ти?
Марк Александрович въздъхна.
— На заточение.
— Къде?
— В Сибир.
— Сибир е голям.
— Някъде на Ангара.
— Някъде на Ангара — повтори Иван Григориевич замислено и леко насмешливо. — Добре! Ако науча нещо, ще ти съобщя, ако не науча, не ми се сърди…
— Добре, благодаря ви, Иван Григориевич.