Сбогува се с Иван Григориевич, сбогува се с Ашхен Степановна, тръгна си.
10.
Вика не каза на Варя цялата истина. Архитекта наистина работеше много, тя наистина почти не го виждаше, но би се примирила с това: когато мъжът ти цял ден е зает, а ти цял ден си свободна, можеш да си уредиш живот-празник и без него. Но за такъв живот трябват пари, много пари, а Архитекта дава половината си заплата на своята бивша жена, на нейните деца, между другото достатъчно големи, за да се издържат сами. А с нея, с Вика, подхвана от глупав по-глупав разговор — че трябвало да се заеме с нещо: може би да започне работа, или да учи, още не било късно, представете си. Само това й липсваше! Та тя си има официално положение — съпруга, според техния официален просташки статут тя е домакиня и има право да не работи… Нима той не го разбира? Не иска да го разбере! Всичките му интереси са в работата и в бившото му семейство… Не само че им дава пари, ами не е прекъснал и отношенията си с тях, посещава жена си и децата, ходи на семейните им празници. Дори Нова година се изхитри да посрещне и с Вика — до дванайсет, и с тях — след дванайсет. „Ще ида да видя децата, обещах им.“ Там, видите ли, е семейството, а тук какво е?
Не си пренесе дори багажа, цъфна й с едно куфарче, а в куфарчето — две ризи, два ката долни гащи и едни тиранти. На ти един гений! Не само че не раздели с жена си по равно „съвместно придобитото имущество“, ами й остави всичко. И библиотеката й остави, а нали библиотеката му трябва за работата. Истинският му дом е там и той ще се върне в онзи дом, Вика не се съмняваше в това, пък и не съжаляваше много, такъв живот не й беше по вкуса. Излезе не празник, а сиво животуване.
Вика не спореше с него, разбираше: всичко се държи на косъм и ако предизвиква конфликти, косъмът ще се скъса. А не бива да се къса. Трябва да уреди новия си живот, новата си съдба именно докато е съпруга на Архитекта. Другият не трябва да прибере една разведена жена, обратното, заради другия тя ще пожертвува високото си положение и щастливия си семеен живот. Какво не прави човек в името на любовта!… И тогава новото й омъжване пак ще стане събитие и преди всичко събитие за новия й избраник.
Пак я споходи мисълта за някой летец. Но къде са тези летци, къде да ги търси? Това са фантазии. Пък и Вика никъде не ходеше… Стоеше си вкъщи.
Къщата на семейство Марасевич все така беше пълна с хора, оживена и гостоприемна. Все така я посещаваха московски знаменитости. Композитор? Художник? Не, положението им е твърде неустойчиво.
Братлето й громеше всички наред, пишеше за музика, за театър, за живопис, за литература. В „Правда“ писателят Панфьоров ухапа Горки. Вадим каза, че правилно го е ухапал — Горки критикувал писатели-комунисти. Обаче на същата страница публикуваха писмо на Горки до Чехов, или както ехидно забеляза Вадим, „подсладиха хапа“. Вадим сега поддържаше познанства повече с писатели, с поети, с прочути писатели, с прочути поети, много от тях идваха в дома на семейство Марасевич.
Вика приемаше гостите, трудно й беше да участвува в разговорите им — честно казано, тя нищо не четеше, беше й скучно: ударници, ентусиасти, заводи и фабрики, чугун и стомана. Но умееше да насочи неосведомеността си в своя полза — подчертано внимателно слушаше събеседника, възхищаваше се от разказа му, даваше му да разбере колко цени неговия ум и образованост — това винаги ласкае хората.
Един беше млад, трийсетгодишен, дребничък, слабичък, суетлив, току-що бе публикувал роман, четен и хвален от всички, дори Вика го прочете, слава богу, не беше роман за ударници, а за кулаци, за кулашко въстание, можеше да се чете. Вярно, самият писател не беше интелигентен, беше син я на селски поп, я на псалт. Бляскавият дебют така го бе шашнал, така го бе главозамаял, че той не слушаше никого, освен себе си, не виждаше никого, дори не оцени как внимателно го слуша Вика, отдръпна се, погледна я с недоумение: той изобщо не искаше събеседникът му да мълчи, напротив, искаше да говорят за него, за романа му, а щом мълчиш, той сам ще ти разкаже как хвалят романа му други хора в други къщи.
Може би Вика щеше да успее да го оплете, но той бързо изчезна, както казваше Вадим, уедини се, за да напише нов роман за троцкистите, минали в нелегалност — успехът трябвало да се развива, видите ли.
Появи се друг писател, по-възрастен, сигурно към четирийсетте, петербургски интелигент, очила с розови рамки, живял в чужбина, писал нещо екзотично, за Азия, май за басмачите, но и той скоро изчезна, макар на Вика да се бе сторило, че ето, тук вече е преуспяла: съгласяваше се с него за всичко, ахкаше, с целия си вид му даваше да разбере, че още не е срещала такива хора. Но не стана: и тоя хукна нанякъде, май към Изтока, да пише нов роман. Засечка след засечка, от толкова мъже, които идваха у тях, Вика така и не успя да оплете никого.