Срещите със старите познати бяха секнали, по-рано се виждаха по ресторантите, но Вика вече не ходеше по ресторанти — Архитекта беше прекалено зает, а да ходи без мъжа си би означавало да разруши създадения от самата нея образ на великосветска дама.
Бъбреше по телефона с Ноеми, с Нина Шереметева (весело си живееха мацките, не като нея), но на гости ходеше само у Нели Владимирова, която се бе омъжила за богатия френски търговец Жорж.
Вика не харесваше това французче — нисичко, с дебели устни, все поглеждаше жените с мазни очички, руски почти не говореше или се преструваше, че не говори, само понякога неочаквано запяваше: „Маря Сидоревна, Маря-си, Маря-до, Маря-ре“ — като слагаше ударението на „си“, „до“, „ре“ и глупашки се смееше.
Но апартаментът им беше един път, килими, старинни мебели, порцелан, собствена кола, чужбински дрехи, много дрехи, Жорж, види се, наистина беше богат, макар никой да не знаеше с какво точно се занимава, и Нели, ако я попиташ, усукваше.
Изобщо на Нелка й провървя. А какво представлява? Кобила! Снажна, кокалеста, пък мъжете се лепят по нея. И Жорж пипна. А той е по-нисък от нея с половин глава. „Да не го смачкаш, като си лягате нощем?“ — смееше се Вика. „Не се тревожи — отвръщаше Нели, — той е съобразителен, намираме си позата.“
Дома си поддържаше по европейски — вече два пъти беше ходила в Париж, беше се поогледала: аперитиви, миниатюрни сандвичи с какво ли не, сама кара колата, с една дума някаква дори не европеизирана, ами американизирана женичка, хитра, ловка, малко шумна, но работна, успява и да чете, и да рисува, в ъгъла — триножник… Има си и малки страсти: ходи по конни надбягвания, играе на тотализатор и винаги печели, чевръста е — много ловко пробутва парцалките си, не че спекулира, ами тъй, уж продава излишното на приятелките си, че нали, едно не й подхождало на ръста, друго на тена. Има си „сряди“ — традиционен ден, в който се събират приятелите на семейството.
Но най-важното беше, че у Нели постоянно ходеха хора, много хора, предимно чужденци. Това вече даваше на Вика някакви шансове. Нели й разказваше почти за всички — кой на колко е години, какви са интересите му, какви — възможностите, понякога добавяше пикантни подробности, с една дума разправяше им и майчиното мляко.
Много мъже обръщаха внимание на Вика, но все не бяха подходящи — малки хора. Почти всичките женени. Вика се държеше простичко, сдържано, с неангажираща приветливост, както е редно да се държи дама с нейното положение, тактично отклоняваше опитите за ухажване, но не ги пресичаше напълно, преди да „изясни личността“. А когато се изясняваше, че „личността“ не е интересна, умело я лишаваше и от малката надежда, дадена й първата вечер.
Именно в дома на Нели Вика срещна Шарл.
Висок, светлокос, с чаша в ръка, той стоеше до Жорж и му говореше нещо. Вика веднага си отбеляза расовото му лице, леко гърбавия нос, а и строгия елегантен костюм. Такива едри птици още не бяха кацали в дома на Нели. Аристократ ли е? По неколкократните му втренчени погледи Вика разбра — искрата е изсечена. Тя безпогрешно отличаваше безпардонния шарещ мъжки поглед от онзи истинския, перспективния.
На следващия ден, когато с Нели „обсъждаха майчиното мляко“ на Шарл, Вика каза:
— Французин блондин не се среща често.
— Всички френски аристократи по правило са блондини. И изобщо всички французи от север, а особено от североизток, са блондини — имат тевтонска кръв — обясни й Нели.
Нали беше омъжена за французин, тя се смяташе за специалистка по Франция.
— Той аристократ ли е?
— И то какъв. Виконт, фамилното му име се пише с „дьо“.
— Интересно — засмя се Вика, — и с какво се занимава виконтът в Москва?
— Шарл е кореспондент — Нели спомена прочут френски вестник, — този вестник принадлежи на семейството му, едно от най-богатите семейства във Франция. А годеницата на Шарл е дъщеря на някакъв финансист, не е Ротшилд, но нещо подобно, забравих му името.
И тъй, Шарл е красив, богат и ерген. Това е сериозно обстоятелство, нали за католиците разводът е забранен.
Вкъщи Вика обмисли подробно всичко. Този шанс не бива да се изпуска. Изпусна Ерик — попречиха й Дяков и Шарок, сега нищо не трябва да й попречи. Няма какво да прави в тази страна. До гуша й дойдоха простащината, завистта, плашещата неизвестност, лозунгите и маршовете, вечният страх. Днес се разхожда из Москва, а утре телефонът може да звънне и да й кажат, както онзи път: „Гражданко Марасевич, обаждаме ви се от НКВД…“ Какво като я пуснаха, те могат пак да я извикат, пак да я накарат да работи. Нали пазят подписа й.