Той поклати глава.
— Спомняте ли си какво казал Пушкин на Гогол, след като изслушал първите глави на „Мъртви души“? „Боже, колко е тъжна нашата Русия!“ А какво можем да кажем ние след такова постановление? „Нещастна Русия“?! И забележете каква оперативност: на първи декември убиха Киров — и вече е готов и публикуван нов закон. Как ви се струва това?
— Всеволод Сергеевич, аз не съм ви разправял за моя следовател. Казва се Дяков. Един сухар с очила. Рядка гадина. Приписваше ми какво ли не. И знаете ли, сърдеше се, когато не исках да подпиша протокола, ежеше се: „Не искате да се разоръжите пред партията.“ Животно! Защо ли си спомних за него? А, да… Ако това постановление беше излязло преди година и половина, той и на мен би могъл да предяви обвинение в терор. Логиката е проста. Защо в празничния брой на стенвестника не сте споменали името на другаря Сталин? Защото сте против другаря Сталин. Не искате той да ръководи страната и партията. А как можете да го отстраните? Само като го убиете, като убиете другаря Сталин, нашия баща и учител, нашия вожд. Ах, никога не сте били говорили за това? Че как, за такива неща не се говори. Но вие сте таили това намерение и при благоприятни обстоятелства бихте го осъществили. Вие сте потенциален терорист, вашите другари са потенциални терористи, взети заедно, всички вие сте терористична организация. Значи — съд без защитник, присъда без право на обжалване, разстрел един час след съда.
— Да — съгласи се Всеволод Сергеевич, — в този смисъл сте имали късмет.
Саша кисело се позасмя.
— Излиза, че съм просто щастливец. Защо не пийнем по този повод?
— Нямам нищо против. Между другото ще ви обясня защо наистина сте щастливец…
Саша имаше малко спирт, хазяйката наряза пушен хариус, зашета край печката.
Саша препрочиташе писмата, Всеволод Сергеевич преглеждаше вестниците.
— Гледайте само какво става, Саша… Навсякъде процеси, масови разстрели, от Ленинград са изселени хиляди дворяни, бивши буржоа, деца на бивши дворяни, деца на бивши буржоа — тях пък за какво? Ами народът?! Народът безмълвен ли е? Хайде де! Народът не е безмълвен, не мълчи, не! Гледайте, четете, народът иска разправа. По цялата страна, от Владивосток до Одеса, митинги: да се разобличат, да се унищожат, да се разстрелят! И партията не мълчи! На партийни събрания изваждат наяве „притаилите се“, комунистите се разкайват, удрят се в гърдите, признават си грешките: не сме догледали, не сме били бдителни. Но не, това не помага. Тези покаяния се смятат за недостатъчни, неискрени.
Хазяйката извади от печката съдина с картофи.
Саша покани на масата Сава Лукич. Пиха по чашка, замезиха, наляха си по още една.
— Та защо, значи, съм щастливец? — попита Саша.
— Защото се намирате в Мозгова — белейки рибата, отговори Всеволод Сергеевич, — живеете в стерилна обстановка. Ако бяхте на свобода, трябваше да участвувате в тези митинги, да настоявате за разобличаване, разстрел, унищожаване.
— Бих могъл и да не участвувам.
— Не. Работите ли в предприятие, от митинга няма измъкване, като поп ще участвувате в това задочно съдилище. Не казвам, че непременно бихте се изказвали, бихте сочили някого с пръст, бихте го наричали враг, помагач на враговете или неразкаял се, притаил се и тем подобни. Не! Но заедно с всички бихте гласували за разстрел, бихте вдигали ръка, защото не я ли вдигнете, гласувате ли против, значи, че и вие сте враг и направо от събранието биха ви откарали където трябва…
— Ами вие как бихте постъпили?
— Аз ли? Е, мен това не ме заплашва. Докато съществува съветска власт, за мене няма друг път: заточение — лагер — затвор — пак лагер — пак затвор. А се надявам, че няма да им хрумне да организират такива митинги в лагерите и затворите. В затвор или в лагер никой няма да вдигне ръка за такова нещо.