Съвсем доскоро другарят Криленко твърдеше: „Да се изисква от съдията абсолютна обективност е чиста проба утопия“, настояваше да се намалят правата на защитата, защото, както правилно се изразяваше тогава, съветският съд сам защитава обвиняемите, предлагаше едва ли не да се отмени процесуалният кодекс, наричаше го „отломка от буржоазното право“.
И сега, не щеш ли, се извъртя на сто и осемдесет градуса. Не стига това, ами и публично се отрече от възгледите си, лани издаде книжка: „Ленин за съдилищата и наказателната политика“, където ратува за революционна законност, за абсолютна обективна доказателственост, за строго спазване на всички процесуални норми… Всичко това е насочено срещу Вишински, който правилно схваща задачите на съда и прокуратурата на дадения етап, всичко това е насочено срещу борбата на партията с нейните врагове…
Веднага след процеса срещу меншевиките Криленко поиска да го назначат за народен комисар на правосъдието. Ясно. Криленко вече не желае да участвува в процесите, вижда накъде отива работата. Борил се е с враговете извън партията, но не желае да се бори с враговете вътре в партията. Опита се да компрометира Вишински.
А Вишински е необходим. Вишински няма връзки в болшевишката партия, следователно е по-подходящ за борба с враговете вътре в партията. Знае си мястото, и досега трепери от страх, готов е да изпълни всякаква задача.
А Криленко се има за голям велможа, член на партията от 1904 година, първият наш Върховен главнокомандуващ, първият председател на Върховния трибунал, високонравствен, видите ли, идеен революционер. На всичко отгоре спортист, алпинист. Стар болшевик, а се катери по върховете нейде из Памир. Шахматист. Подражава на Ленин, и той пропиля доста време за това забавление.
На XVII конгрес Криленко не бе избран нито в ЦК, нито в КПК. Като предупреждение. Обиди се. Не си направи изводи. Сега е неговата петдесетгодишнина. Нека чете в „Правда“ приветствие от своите алпинисти. Централният комитет не възнамерява да го поздрави. И това е предупреждение. Последно. Да видим ще си направи ли изводи от него или пак ще прави спънки на Вишински. Когато двама души просто не се разбират помежду си, това е добре: те се съревновават в преданост НЕМУ. В случая Криленко — Вишински няма такова нещо. Вишински МУ е предан, предан МУ е от страх, но МУ е предан. Криленко — не, не МУ е предан. Той не се е свързвал с опозициите, нито с троцкистката, нито с бухаринската. Но и не се е борил с тях. Неблагонадежден човек. Чужд човек. И този човек ще изгори в огъня на кадровата революция.
Много чужди хора, много неблагонадеждни хора. Ето ги, седят тук, около него, 30 души. На кого може повече или по-малко твърдо да разчита? Ворошилов, Жданов, Каганович, Мехлис, Микоян, Молотов. Колко стават? 6 от 29. Е, и негодникът Вишински е седмият. 7 от 29, нямат дори и една четвърт.
Кой е повече или по-малко неутрален? „Златният фонд“, мумиите с партиен стаж: Красиков, Стасова, Калинин, Литвинов, Петровски… Впрочем Петровски не, от него може да се очаква още какво ли не. Синът на Петровски, Пьотр, е рютинец, изключен е от партията, на заточение е, отдавна трябваше да го разстреляме. Защо бащата, кандидат-член на Политбюро, допусна такова нещо?
И тъй, „неутралните“ са четирима, заедно със сигурните правят единайсет.
Ами останалите осемнайсет? Те са врагове: Бухарин, Радек, Криленко, Уншлихт. Или неблагонадеждни: Акулов, Бубнов, Сулимов, Чубар, Любченко, Червяков, Голодед, Икрамов, Ходжаев, Айтаков, Мусабеков, Ербанов, Рахимбаев, Петровски.
Тази равносметка говори много. Тя отразява положението в партията, отразява положението в ЦК и дори положението в Политбюро. И в Политбюро има неблагонадеждни хора: Орджоникидзе, Рудзутак, Косиор, а както става ясно сега — и Чубар.
ТОЙ не трябва да е зависим от обстоятелството има ли болшинство в Политбюро или няма. Не партията е абсолютът, ТОЙ е абсолютът. Той не бива да има нито явни, нито потенциални съперници. Всичко потенциално опасно трябва да бъде унищожено. Нито един човек няма право да се стреми към върховната власт. За да разбере това, всеки жител на страната трябва да усеща заплахата срещу своето съществуване, срещу своята свобода, срещу своята безопасност. Да вижда своята безопасност само в безпрекословното подчинение, терорът трябва да бъде постоянен, да стане нормален и обичаен метод на управление.
Гладът в началото на трийсетте години бе нужен, за да покаже на селото КОЙ е господарят тук. Гладът отнесе милиони хора, но донесе победа.
НЕГОВОТО управление също ще струва милиони човешки живота, но ТОЙ ще покаже на страната КОЙ е нейният господар. ТОЙ ще покаже на целия свят КОЙ е господар в тази страна.