Вчерашният пленум. Как позволи Орджоникидзе да унищожат Авел Енукидзе? Неговия най-добър приятел, с когото се познават от младини, когото той знае като истински комунист, като човек кристално честен и почтен. Отлично разбира, че Сталин си разчиства сметките заради брошурата, в която Енукидзе писа истината.
А Серго не се обадил в негова защита. Нали е можел да стане и да каже: „Коба! Ти смяташ, че Авел не е оправдал доверието ти. Добре, отстрани го, прати го в Тифлис да доживее дните си, трийсет години е служил честно и предано на нашата партия.“ Като се е страхувал да се застъпи за Авел, да се бе застъпил поне за тези съвсем невинни обикновени хора, за нещастните работници от Кремъл: секретарки, чистачки, портиери, склададжии, просто случайни хора, подложени на унищожение само за да се придаде на делото срещу Енукидзе характер на заговор. „Не е хубаво, Коба, не е красиво…“ Не го е казал, не е протестирал, не е защитил никого.
Като посланик Будягин дълги години живя в чужбина. Като стопански деец, разбира се, отстъпваше на Межлаук, Манцев, Рухимович, Соколников, Серебровски, Ломов, да не говорим за Пятаков, който фактически ръководеше цялата промишленост. Но международният опит на Иван Григориевич беше по-богат.
Рязанов се заблуждаваше, като смяташе, че докато се е намирал в чужбина, Иван Григориевич се е откъснал от страната си. Напротив, самият Рязанов, ограничен от интересите и грижите само на своя завод, ежедневно, ежечасно приспособявайки се към създаваната в страната система, именно той постепенно бе престанал да бъде политик, мислеше не със самостоятелни политически категории, а с категории, спуснати отгоре, не искаше да забелязва какво се върши наоколо.
Будягин свободно владееше три езика и затова получаваше широка информация. Техничар по призвание и образование, беше запознат с проблемите на съвременната наука. Орджоникидзе ценеше Будягин и му възложи да движи в народния комисариат въпросите по научната дейност, включително и въпросите по отбранителната промишленост.
Може би Сталин не беше доволен от това.
Ето последния пример: преди месец, на 14 юни, Сталин, Молотов, Ворошилов и Орджоникидзе разглеждаха на полигона нови образци на артилерийско въоръжение. Не извикаха Иван Григориевич за огледа, а беше редно да го извикат. Дори не го информираха. Фразата на Орджоникидзе „Останаха доволни“ нищо не означаваше.
Това беше плесница. Подобна демонстрация, подобно унижение подронваха престижа му в очите на военните: партийното ръководство не го зачита, той е само един чиновник в министерството, той ли ще превъоръжава армията, той ли ще създава военна промишленост?
Какво трябва да направи, как трябва да реагира на това? Да се оплаче? На кого? На Сталин? Да си спечели някоя грубост?! Да подаде оставка? В партията не е прието да се подава оставка. Това може да се възприеме като израз на несъгласие с линията на партията, именно така ще го квалифицира Сталин, а него, Будягин, ще обяви за саботьор, уклонист, „разкрил най-сетне истинското си лице“. Може би тъкмо към такава стъпка го тласкаше Сталин, като не го покани на полигона?!
Къде е изходът?
Днес в десет сутринта трябва да приеме Тухачевски с група негови хора — как ще им обясни отсъствието си от полигона? „Не ме поканиха“? Не, не бива да отговаря така, ще прозвучи като оплакване, недостойно. „Бях възпрепятствуван“ — кратко и сухо — „Бях възпрепятствуван.“ Впрочем Тухачевски едва ли ще попита — той е интелигентен, възпитан човек.
Точно в десет военните дойдоха: Тухачевски — заместник-народният комисар на отбраната по въоръжението, Якир — командуващият Киевския военен окръг, Уборевич — командуващият Белоруския военен окръг. Будягин се поусмихна вътрешно: Тухачевски се е възползувал от присъствието на Якир и Уборевич на Пленума на ЦК и ги е довел със себе си за подкрепа. Заедно ще „натискат“ комисариата и, разбира се, ще стане дума най-вече за конструирания миналата година нов танк.
Хитростта на Тухачевски развесели Иван Григориевич, той се опита да отпъди мрачните мисли, свързани с полигона. И Уборевич, и Якир едва ли ще заговорят за това, и те като Тухачевски са възпитани хора.
Иван Григориевич гледаше с удоволствие тези още сравнително млади мъже, прославени пълководци от Гражданската война, гордостта и надеждата на армията.
Тухачевски — строен, среден на ръст красавец с мощна фигура и сини очи на правилното расово лице, с униформа, която му стои просто чудесно, истински гвардеец, аристократ.