Този безразсъден екстремизъм облекчи Хитлер в завземането на властта.
През 1928 година за нацистите в Германия бяха гласували 810 хиляди избиратели, а на 14 септември 1930 година, когато германските комунисти откриха огън срещу социалдемократите, за нацистите бяха подадени 6 милиона и 400 хиляди гласове, тоест осем пъти повече.
Смайващият успех на Хитлер на пръв поглед би трябвало да накара Сталин да преразгледа политиката на Коминтерна. Но според Сталин нарастването на популярността на нацизма свидетелствувало единствено за факта, че трудещите се маси загубвали своите парламентски илюзии и неизбежно щели да се присъединят към революционния лагер. И затова най-важна си оставала задачата да се разгроми социалдемокрацията.
Разколническата политика на Коминтерна подкопа немското работническо движение, неговото единство, засили позициите на Хитлер. Равносметката на Сталиновата политика е известна: през януари 1933 година нацистите получиха 11,7 милиона гласове, социалдемократите — 7,2 милиона, комунистите — около 6 милиона. Ако тогава комунистите и социалдемократите бяха образували единен антифашистки фронт, все още би могло да се спаси положението. Но това не бе направено и на власт дойдоха фашистите.
Иван Григориевич си спомня как тогава в Лондон със страх разгръщаше вестниците… Страниците им бяха изпълнени със снимки на Хитлер, на неговите сподвижници, на неговите щурмоваци… Хитлер произнася реч, приема парад, приветства парада, Хитлер с Гьоринг, с Гьобелс, с Рибентроп, с младежи, пред работници. И накрая най-ужасното: президентът на Германия фелдмаршал Хинденбург стиска ръката на Хитлер, поздравява го по случай встъпването му в длъжността райхсканцлер… Хитлер цивилен, с шапка в ръка, тържествено усмихнат, свел глава пред Хинденбург, а Хинденбург, с военната униформа, с пруската каска, с шпагата, огорчено и уплашено гледа новоизпечения ръководител на Германия.
В своята резолюция от 1 април 1933 година Президиумът на изпълнителния комитет на Коминтерна прикри това свое най-страшно поражение с жалките думи: „Установяването на открита фашистка диктатура, разбивайки всички демократични илюзии у масите и освобождавайки масите от влиянието на социалдемокрацията, ускорява темповете на развитие на Германия към пролетарска революция.“ Такава е Сталиновата диалектика! Същата тая „диалектика“ позволи на Сталин да твърди на XVII конгрес, че победата на фашистите била „резултат от измяната на социалдемокрацията спрямо работническата класа“, че „социалдемокрацията разчисти пътя на фашизма“.
Победата на фашистите не ги вразуми, дори не ги обезкуражи. Какво страшно имало? Нали според думите на Мануилски, ръководител на делегацията на ВКП(б) в Коминтерна, „целият опит на световната история ни учи, че най-реакционните правителства са подготвяли най-често най-големите революции“. Излизаше, че фашизмът е преддверие към социалистическа революция.
Дали всички тези разсъждения бяха самозалъгване? Догматикът Мануилски можеше да разсъждава по този начин.
Сталин можеше да говори така, но не можеше и не може да мисли по този начин. Той разбира от политика. Разбира своите поражения, макар че никога не ги признава. На XVI конгрес Сталин бе нарекъл социалдемократите направо „социалфашисти“. „Малцина са днес работниците, способни да повярват на измамната проповед на социалфашистите“, „Най-добрите представители на работническата класа вече обърнаха гръб на «социалфашистите»…“ Така бе говорил… Но какво бе мислил в действителност?… Дали бе мразил социалдемократите? Безспорно. Първо, това е традиционната вражда между болшевиките и меншевиките заради по-широко влияние сред работническата класа. Второ, и то е най-важното: германските социалдемократи бяха с прозападна ориентация, а Сталин винаги бе смятал Англия и Франция за най-важните ни врагове.
Националсоциалистите пък, обратното, те са против Версайската система, тоест против Англия и Франция, и следователно според него имат общи интереси със Съветския съюз. Следователно победата на националсоциалистите в Германия би представлявала победа на антизападните сили в интерес на Съветския съюз. И обратното, победата на социалдемократите би представлявала победа на прозападните сили в ущърб на Съветския съюз.