Тъй че фразата, която Сталин каза миналата година на Будягин: „Ние сме заинтересовани от една силна Германия — като противовес на Англия и Франция“ — не е случайна фраза. Това е същността на неговата политическа линия. Всичко останало е гол брътвеж.
Какво да прави той, Будягин?… Да гледа спокойно как расте, развива се, укрепва фашизмът — най-злият враг на Съветския съюз, на целия цивилизован свят? Или да надигне глас срещу тази политика?…
Иван Григориевич, както винаги, се прибра късно, Лена и Владлен вече спяха, Ашхен Степановна работеше в своята стая. Лектор на ЦК по международните въпроси, тя се готвеше внимателно за лекциите, или както казваше — превеждаше служебната галиматия на човешки език.
Иван Григориевич седна в креслото встрани от нейното малко бюро.
— Ще ядеш ли? — попита Ашхен Степановна.
— Не, хапнах в бюфета.
Ашхен Степановна хвърли яден поглед към бюрото си, към книжата и книгите по него и твърдо изрече:
— Ще трябва да си сменя работата.
— По-конкретно?
— Ще ида в някой музей: исторически, археологически или в Музея на революцията. А може би в здравеопазването…
— Милата ми — засмя се Иван Григориевич, — ти отдавна си забравила медицината.
— Дума да няма. Но имах предвид административна работа. Готова съм да работя всичко, но не и това…
Отново изгледа с омраза бюрото си, взе „Въпроси на ленинизма“ от Сталин.
— Ето тазгодишното издание — тираж 2 милиона и 111 хиляди. Скоро ще останем само с тази книга, като с Библия. А съчиненията на Владимир Илич се издават в тираж сто хиляди. И вече не можем да го цитираме пряко: можем само да повтаряме онова, което е цитирал другарят Сталин, а най-добре изобщо да не повтаряме, а да цитираме самия Сталин. И да не го тълкуваме. Той сам се тълкувал. Повярвай ми, Иване, стана невъзможно да се работи. Преди лекция съм длъжна да представя в агитационно-пропагандния отдел не конспекта, а пълния текст, проверява го един малограмотен и страхлив сухар, зачерква всяка моя мисъл, оставя онова, което е написано във вестниците, и в същия вид, в който е написано, а аз трябва да повтарям тези думи, тези глупости, тези ругатни и лъжи. И то да ги чета от листа. За какво съм потрябвала тогава? От листа може да чете всеки. Не смея дори да дам оценка на фактите, а нали моята тема е международното положение и нали то се променя всеки ден… А аз отивам да изнасям лекция и разказвам за събития, станали в най-добрия случай преди месец. За случилото се вчера днес съм длъжна да добавям: „Както правилно предвиди другарят Сталин“, „Както точно предсказа другарят Сталин“, „Както правилно бе оценил другарят Сталин.“ А той между другото е предвиждал, предсказвал и оценявал съвършено обратното на случилото се. Та аз говоря пред партиен актив и всеки поне малко от малко начетен човек гледа на мен като на тъпа зубрачка или цинична лъжкиня. А нали все пак от двайсет и пет години съм в партията.
— От двайсет и шест — уточни Иван Григориевич, — преди двайсет и пет години се запознахме, но това не е партиен стаж, тъй че не се прави на по-млада.
Тя се засмя.
— Да, прав си — и пак се натъжи. — Иване, помниш ли Павел Родионов, и той беше в Лондон? Дори не ми се искаше да ти разказвам. Отивам аз в Казан, говоря, на първия ред седи, кой мислиш — Пашка. Усмихва ми се, от колко години не сме се виждали. Пея си каквото ми е написано в листчето и гледам, нашият Павел забил очи в пода. Засрамил се е заради мен. И след лекцията не дойде да се видим, даде ми да разбера, че и без това съм му ясна… Тогава в хотела цяла нощ не спах. Знаеш ли, това беше последната капка.
Иван Григориевич прекрасно си спомняше Родионов, дори някога бе ревнувал Ашхен от него. Пашка също учеше в медицинския факултет и след лекции изпращаше Ашхен до вкъщи. Не от време на време, а всеки ден се лепеше за нея. Веднъж Иван Григориевич ги видя заедно: вървят и се смеят. Ашхен слабичка, само на двайсет и една година. Но после се ожениха и тези изпращания приключиха от само себе си.
Тя беше от богато арменско семейство от Баку, а когато се включи в революционната борба и се свърза с болшевиките, скъса с родителите си, беше луда глава, много безстрашна, фанатично служеше на революцията. Беше умна, знаеше три езика, научи и Иван Григориевич, един ден си говореха на немски, един — на френски, един — на английски.
Работеше с Литвинов, пренасяше в Русия нелегална литература, през Гражданската война беше началник на армейски политотдел, тогава изпратиха Лена в Мотовилиха, при родителите на Иван Григориевич, Ашхен боледува от петнист тиф. Едва я спаси тогава, едва я спаси… С една дума — типична биография на кадрова нелегална болшевичка. Сега кръстосва страната и чете лекции. Но ако вече не издържа, наистина трябва да й потърсят друга работа.