— Както кажеш, Вадим, ще постъпим както ти намираш за добре — съгласи се Андрей Андреевич.
И все пак професор Марасевич се обади на Нели Владимирова, отиде у нея и предаде писъмце за Вика: той и Вадим са живи и здрави, всичко е наред, радват се, че и с Вика всичко е наред.
— Само ви моля — каза старецът на Нели, — да не се изтървете пред сина ми, че съм изпратил това писмо. Нещо са скарани със сестра си.
— Аз не познавам сина ви — уведоми го Нели.
— Но може случайно да се срещнете, да се запознаете, тъй че, моля ви, не му казвайте.
— Щом настоявате — равнодушно отговори Нели.
Професор Марасевич не се сети, че Вика ще потвърди получаването на писмото му. „Татенце, миличък, получих писъмцето ти…“ Отговорът попадна у Вадим.
— Можеш ли да ми обясниш какво означава това?!
Бащата замънка: обадил се на онази дама, помолил само да предаде много поздрави, защо сега да създаваме проблеми от дреболии, Вадим няма тук нищо общо, какво ли не може да хрумне на един старец…
— Прави каквото щеш — студено отговори Вадим, — но ако имаш намерение да продължаваш кореспонденцията, ще трябва да заживеем поотделно.
— Тоест как? — не разбра професорът.
— Много просто. Ще разменим този апартамент срещу два. Аз ще живея отделно.
Тази заплаха смая стареца. Той не можеше да си представи себе си извън този известен на цяла Москва апартамент… Вярно, сега, без Вика, къщата вече не беше същата, гостите намаляха. Умря Сумбатов-Южин, умря Анатолий Василиевич Луначарски, остаря Екатерина Василиевна Гелцер, и Качалов остаря, и Константин Николаевич Игумнов, но се обаждат по телефона, вчера например се обади Мейерхолд, поздравяват го за Нова година и за рождения му ден, навестяват го, искат от него съвет. Наистина театралната младеж намаля, Вадим не ги обича, но те и по-рано уморяваха Андрей Андреевич. Гости от чужбина идваха по-рядко; професорът не завързваше нови познанства, но старите приятели, щом дойдеха в Москва, непременно се обаждаха и той ги приемаше вкъщи. Изобщо той не можеше да си представи себе си извън този дом, самотен, без съпруга, без дъщеря, а сега се лишава и от сина си, така трябва да разбира Вадим.
— Това е много жестоко от твоя страна — огорчено промърмори Андрей Андреевич.
— Съди ме както искаш — отговори Вадим, — но виж какво ще ти кажа: да не ти дава господ да разбереш от личен опит колко съм прав. Ти имаш старомодни разбирания, това е прекрасно, но не им е времето сега, разбираш ли, не им е времето. Имай го предвид.
— Добре — съгласи се Андрей Андреевич, стъписан и уплашен от заканите на сина си, — вече няма да пиша на Виктория.
С това приключиха разговора и се разотидоха по стаите си.
А на сутринта телефонен звън събуди Вадим… По дяволите! Никой не му звънеше толкова рано. Вдигна слушалката, чу непознат мъжки служебно равен глас:
— Вадим Андреевич Марасевич? Обаждаме се от Народния комисариат по вътрешните работи. Днес в дванайсет часа трябва да се явите на адрес: „Кузнецкий мост“, 24, бюрото за пропуски, при другаря Алтман. Разбрахте ли?
— Да, разбрах — отговори с веднага пресипнал глас Вадим.
— Носете паспорта си. Разбрахте ли?
— Разбрах естествено.
В слушалката се чуха къси сигнали и Вадим затвори.
Тъй! Той си знаеше, че рано или късно работата ще свърши така. Гадина! Проститутка! Мръсница! Винаги е била мръсница. Тук беше мръсница, мръсница ще си бъде и в Париж.
Дявол да го вземе! Защо не каза, че днес е зает, че има заседание, съвещание, не може да бъде, не може… И защо го викат по телефона? Ако се е провинил нещо, да го извикат официално, с призовка. Да не е някой хлапак! Той е член на Съюза на писателите в края на краищата, не е последният в страната критик. Там не може да не го знаят, чели са статиите му, длъжни са да ги прочетат, щом ще разговарят с него.
Впрочем може би тъкмо затова не го викат с призовка. Искат да го предупредят, че кореспонденцията с Вика хвърля сянка върху него и баща му и затова не бива да я поддържат. Викат го неофициално от най-добри подбуди. А пък че гласът бил просташки — обадил се е обикновен изпълнител.
Че и в какво могат да го обвинят? Той отдавна е скъсал със сестра си, още преди тя да замине за Париж. Още по-рано той беше комсомолец, а тя — ресторантско момиче. Дори не са разговаряли през тези три години. Ами баща ви? Абе стар човек, какво да го правиш, семейни предразсъдъци, дъщеря, нали разбирате.