Толкова по-голям ужас изпитваше Вадим пред онзи тайнствен, неизвестен могъщ простак, който сега седеше на Лубянка и го чакаше.
Този могъщ простак излезе възрижав прегърбен евреин с военна униформа, с дълъг нос и печални очи.
Щом видя Алтман, Вадим въздъхна облекчено. Този мършав рижав военен със сигурност не бе чувал за прочутите си съименници, образованието му явно беше някъде между шести и осми клас, но не приличаше на простак. Хлътнали бузи, тесни рамене… Може дори като малък да е скрибуцал на цигулчица, във всеки случай не се секне с два пръста, използува носна кърпа. И да се надяваме, не извива ръцете на подследствените.
У Вадим замъждука надежда, може пък всичко да се размине.
— Седнете!
Вадим седна. Алтман извади от чекмеджето някаква бланка, сложи я пред себе си, топна перодръжката в мастилницата.
— Фамилно, собствено, бащино име! Година и място на раждане? Месторабота и длъжност?
Разпит ли е това? Защо, откъде накъде? Пък и монотонният глас на Алтман му действуваше на нервите.
На последния въпрос Вадим отговори така:
— Член на Съюза на съветските писатели. Бих искал да зная…
— Всичко ще узнаете — прекъсна го Алтман, — длъжност?
— В Съюза на писателите няма длъжности.
Алтман се втренчи в него.
— Ами какво правите там?
— Критик съм, литературен и театрален критик.
Алтман пак впери очи в него.
— Получавам хонорари за статиите си — уточни Вадим.
Алтман продължи да гледа замислено. После записа: „критик“.
Този малък успех окуражи Вадим и той добави:
— Хонорарите наистина са незначителни, в този смисъл работата на критика е твърде неблагодарна. Но живеем… Двама сме с баща ми — професор Марасевич… — Вадим направи пауза, очакваше реакцията на Алтман на толкова известно име, но по лицето на Алтман не трепна нито един мускул и продължи: — Той е ръководител на клиника, консултант е в кремълската болница.
И отново нищо не трепна по безизразното лице на Алтман. Той обърна страницата, грижливо разглади сгъвката, прокара нокът по нея, страницата беше чиста, раирана.
И разглеждайки тази чиста страница, попита:
— С кого сте водили контрареволюционни разговори? — Гласът му беше равен, безизразен като лицето.
Вадим изобщо не бе очаквал такъв въпрос. Бе очаквал разговор за Вика, беше се подготвил за такъв разговор, бе построил, както смяташе, логична и убедителна версия. Но „с кого сте водили контрареволюционни разговори“?! С никого не е водил контрареволюционни разговори, как е възможно, той е съветски човек, честен съветски човек. Този въпрос е клопка. Нека каже по какво дело е призован, той е готов да отговаря, но трябва да знае в какво го обвиняват. Ала започне ли да възразява, ще ядоса този тъпанар, той е самовластен господар тук, сред тези голи стени с прозорци, боядисани до половината с бяла боя и защитени с метална решетка.
— Не разбирам напълно въпроса ви — подзе Вадим, — какви разговори имате предвид? Аз…
Алтман го пресече:
— Отлично разбирате въпроса ми. Отлично знаете какви познанства имам предвид. Съветвам ви да бъдете честен и откровен. Не забравяйте къде се намирате.
— Но аз наистина не зная — измънка Вадим, — не съм могъл с никого да водя контрареволюционни разговори. Това е някакво недоразумение.
Алтман погледна листа от разпита.
— Вие сте член на Съюза на писателите, нали? Около вас има писатели, нали? Е, и как мислите, никой от тях ли не води контрареволюционни разговори? — Задаваше въпрос след въпрос, а гласът му беше монотонен, сякаш не питаше Вадим, а му четеше нотация. — В това ли искате да ме убедите? Искате да ми докажете, че всички писатели са абсолютно лоялни към съветската власт? Това ли искате да ми докажете? Поемате отговорността за всички писатели, за цялата интелигенция? Не се ли нагърбвате с твърде голяма отговорност?
Вадим мълчеше.
— Е? — настоя Алтман. — С мълчание ли ще ме разигравате?
Вадим сви дебелите си рамене.
— Но никой не е водил с мен контрареволюционни разговори.
— Не искате да ни помагате — с тиха закана издума Алтман.
— Защо да не искам — възрази Вадим, — всеки човек е длъжен да помага на органите на НКВД. Но не е имало никакви разговори. Нали не мога да ги измисля.
Макар че цялата обстановка — и този кабинет, и този автомат Алтман с неговия монотонен глас — плашеше Вадим, вътрешно той се поуспокои: уязвим е само откъм Вика, но тук не става дума за Вика. А контрареволюционните разговори — това е някаква грешка, някакво недоразумение.
Алтман се умълча, в очите му нямаше нито мисъл, нито чувство. После обърна листа, погледна името на Вадим.