— Вадим Андреевич!
Този жест беше оскърбителен. Алтман не крие, че дори не е запомнил името му, не си е дал труда да го запомни, сиреч то не е важно за него.
— Вадим Андреевич!
Той за пръв път погледна Вадим право в очите и Вадим изстина от страх: толкова омраза имаше в този поглед, в неумолимо присвитите очи на палач.
— Но аз…
— Какво „аз“, „аз“ — тихият глас на Алтман беше готов да изригне, да избухне в крясък от омраза, — повтарям ви: забравяте къде се намирате. Извикали сме ви тук не за да ни просвещавате, каквото трябва да знаем, ние го знаем, разбирате ли това или не?
— Естествено, естествено — угоднически потвърди Вадим.
Алтман млъкна, после с предишния си унил глас попита:
— С какви чужди поданици се срещате?
Най-сетне! Опипва за Вика. Ясно!
Вадим направи недоумяваща физиономия.
— Аз лично не се срещам с никакви чужди поданици.
Алтман пак се взря право в очите на Вадим и той отново изстина от присвитите му палачески очи.
— Може би никога през живота си не сте виждали чужденец?
— Защо пък? Виждал съм, разбира се.
— Къде?
— Чужденци идват вкъщи при баща ми. Баща ми е професор по медицина, специалист от голяма величина, разбирате ли, световно име… И естествено го посещават чуждестранни учени, това е нормално и се прави официално, със знанието на ръководните инстанции… Аз почти не ги познавам, не съм медик, не съм участвувал в разговорите им, а между другото на тези разговори винаги са присъствували официални лица… Но си спомням някои имена. Преди няколко години при татко идва Крамер, професор от Берлинския университет, и друг един професор — Росолини, струва ми се. Един професор от Колумбийския университет, не си спомням името му, наричаха го Сам Вениаминович.
Алтман си записа нещо на листче. Нима имената на тези професори? Странно! Тях ги пише във вестниците.
Вадим спомена и професор Игумнов, и Анатолий Василиевич Луначарски, които бяха идвали у тях с чужденците. Назова един полски професор, той беше идвал с Глински, известния партиен деец, приятеля и съратника на Владимир Илич Ленин, изреди и още няколко имена.
И млъкна. Известно време мълча и Алтман, после попита:
— Е, и за какво разговаряхте с тези чужденци?
— Лично аз за нищо. Те бяха познати на баща ми.
— Но вие сте присъствували на масата?
— Понякога присъствувах.
— Е, и?
— Не ви разбирам…
— Питам ви: и какво?! Какво правехте около масата? Разговаряхте ли?
— Не, за какво можех аз да разговарям с тях, те са хора на науката…
— Аха, значи не сте разговаряли. Само сте пили и яли. Ами ушите ви? С памук ли ги запушвахте? Пили сте, яли сте и сте слушали какво си говорят. За какво си говореха?
— На различни теми, най-вече по медицински проблеми.
— И с диригента ли по медицински проблеми?
И тогава Вадим произнесе една фраза, която му се видя много сполучлива и дори го поободри:
— Да, пак за медицински проблеми. Той се съветваше с татко за болестите си.
Алтман взе листчето и като бъркаше ударенията, прочете изредените от Вадим имена.
— Това ли е всичко?
В монотонния му глас звучеше увереност, че не е всичко.
— Май е всичко.
— Помислете.
И отново в гласа му прозвуча очакване Вадим да произнесе онова единствено име, заради което го е повикал тук.
На Вадим всичко му стана ясно: следователят има предвид Шарл, мъжленцето на Вика, тоя виконт, да пукне дано! Той беше идвал при Вика, но Вадим почти не го бе виждал, поздрави го сухо, когато Вика го представи на него и баща му, но Шарл не остана за вечеря, отиде си, имал спешно заседание, тъй че Вика бе въвела Шарл в семейството им не само без да го пита, но и без да иска участието му. И цялата работа, разбира се, е в Шарл и само в Шарл. Тъй че трябва да каже за него, сам да каже, свободно, спокойно, а не да остави да го принудят.
— Ами… — заговори Вадим. — Освен това и съпругът на сестра ми, те живеят в Париж… Но аз не поддържам с тях никакви връзки.
— Това ли е всичко?
— Да, всичко, което мога да си припомня.
Алтман придърпа бланките и започна да пише с гладкия си писарски почерк, надничайки в листа, който бе запълнил с имената, изредени от Вадим.
Вадим наблюдаваше как той пише. Бавна, спокойна работа, която вече нищо не може да спре. И тази неотвратимост беше страшна и потискаше Вадим.
Когато свърши с писането, Алтман му подаде протокола.
— Прочетете и подпишете.
И се втренчи в него с предишната омраза. Сякаш решаваше дали да обеси Вадим, или е по-добре да му отсече главата. Потрепервайки, изтръпнал от страх. Вадим прочете протокола.
Двете страници плътен текст, без нови редове, съдържаха отговора на въпроса: „С какви чужди поданици сте се срещали, къде, кога, в чие присъствие?“