— И тези пет процента са изклали половината добитък в страната? И вие вярвате?
— Не съм казал, че вярвам, Варенка, прочетох ти думите на другаря Сталин.
— Вашият другар Сталин лъже! — възмути се Варя. — В нашия апартамент живее едно семейство Коврови, работят във фабрика „Червена роза“, те са от село и ги посещават роднини от село, сто пъти съм чувала с ушите си: колективизирали са ги насила, за няколко дена, през януари, нито обори е имало, нито храна за добитъка, „по-бързо“, „по-бързо“. Добитъкът се озовал на улицата — точно така си го казват хората. „Да изпълним процентите!…“ Изпълнили процентите, но добитъкът изпогинал… А колхозниците хич не ги е еня: натикали ги насила в колхозите, отнели им добитъка — тези крави, овце, свине, коне са им чужди, нека загиват. Ей това не е обяснил вашият другар Сталин! Лъжа, лъжа, навсякъде лъжа!
Михаил Юриевич я погледа замислено, после каза:
— Варенка, разберете ме правилно. Споделям вашето негодувание, но вие, Варенка, трябва да се съобразявате с времето, в което живеем. Не е безопасно да изразявате негодуванието си, твърде много подли хора има наоколо, трябва да бъдете по-предпазлива.
— Но с вас нали мога да говоря откровено?
Не веднага и не съвсем уверено Михаил Юриевич отговори:
— С мен можете… Но се надявам, че разговорите ни ще си останат между нас?
— Разбира се. Нима не ми вярвате, Михаил Юриевич?
— Вярвам ви, Варенка, вярвам ви, вие сте чудесно честно момиче.
— Момиче — позасмя се кисело Варя, — нали бях омъжена.
— Това няма значение. За мен вие сте момиче, Варенка… И се страхувам за вас, вие сте много открита, незащитена, на всяка крачка ви грози опасност, за една непредпазлива дума може да пострадате, да съсипете живота си. Обещайте ми да не разговаряте на тези теми с никого, освен с мен.
— Обещавам.
— Твърдо?
— Абсолютно.
— Имайте предвид, че само в такъв случай можете да разчитате на моето доверие.
— Разбира се, Михаил Юриевич.
— Тогава ще ви кажа още нещо. Общият брой на добитъка е намалял два пъти, а продуктивността му 12 пъти… Да, да! През 1929 година производството на месо е било 5,8 милиона тона, а през 1932 година — само 458 хиляди тона. Същото е положението с млякото, маслото, вълната, яйцата. Ето защо няма нищо по магазините — и то в Москва! А погледнете какво става в провинцията. Загубили сме 17 милиона коне, половината от цялата наша тягова сила. А с какво да орат хората? Представяте ли си, Варя, от какво количество тор се е лишило селското стопанство, щом е изгубило 153 милиона глави добитък. А това са органични торове! Ами къде са минералните торове? Ето откъде идва кризата в земеделието.
Варя мълчеше, мислеше. Свестен човек е Михаил Юриевич, но сега всички хора са почти еднакви… Колко предпазливо се изразява… Криза в земеделието. Тя се позасмя.
— Какво има, Варенка? — попита Михаил Юриевич.
— Какво… Ето, вие казвате „криза“, „торове“, „продуктивност“. Извинявайте, Михаил Юриевич, но това са общи приказки. А вие знаете, че у нас цели села измират от глад, Коврови ми разправяха. Пък и с очите си съм го виждала тук, в Москва, на Брянската гара.
— Сега тя се казва Киевска.
— Добре, нека е Киевска, има ли значение? И си спомням: там хората лежаха на купчини, мъже, жени, деца, живи и мъртви, бягали от глада в Украйна, а милицията не ги пускала в града, за да не загрозяват „красавицата Москва“, откарвали труповете само нощем, освобождавали място за нови гладни, та поне да умират под покрив, а не на улицата, пък и да не събират труповете им по цяла Москва, а само от гарите… А ние ги подминавахме, качвахме се на влаковете и отивахме на вилите на приятелките си, и други ги подминаваха, качваха се на влаковете и отиваха по вилите си. И сигурно всички сме смятали, че сме високоморални и нравствени хора.
— Варенка! Но какво можехме да сторим ние с вас? — развълнува се Михаил Юриевич.
— Какво ли?! Странен въпрос! Четох някъде: по време на глада преди революцията, не си спомням през коя година…
— Глад имаше в началото на 90-те години — каза Михаил Юриевич.
— Та по време на онзи глад хората са събирали пари, организирали са безплатни гостилници. Дори съм виждала някъде една снимка: Лев Николаевич Толстой в гостилница за гладуващи деца… И си спомням, тогава бях малка, как сестра ми Нина и Саша Панкратов, и Максим Костин, и други деца ходеха с канчета, събираха пари за гладуващите от Поволжието, никой не криеше, че в Поволжието има глад, помагахме им.
— Тогава беше жив Ленин — каза Михаил Юриевич.
— Именно — подзе Варя, — а сега: „Благодарим на другаря Сталин за нашия щастлив живот.“ Благодарим му за правото да мрем не на улицата, а на гарата. Другарят Сталин казва открито колко овце и свине са измрели, а колко хора са загинали казва ли?