— Нямаше хляб — мрачно проговори Михаил Юриевич, — в същия доклад другарят Сталин казва, че през 1933 година сме прибрали 89,8 милиона тона жито. Но това не е истина. Прибрахме само 68,4 милиона тона, тоест с 21 милион тона по-малко, отколкото твърди другарят Сталин, и много по-малко, отколкото през 27-а — 29-а, предколхозниге години. Освен това през 1933 година градското население бе нараснало с дванайсет милиона души. То не произвежда жито, а трябва да се храни. И го хранеха. През 27-а — 29-а години, годините с добра реколта, изнесохме в чужбина 2,5 милиона тона, а през 30-а — 32-а, годините с лоша реколта — почти 12 милиона тона. Такъв износ нашата страна не бе правила никога.
— Хората са умирали от глад, а житото е отивало за износ?!
— Да. Трябваше ни валута за закупуване на западна техника. Индустриализация!
— Житото на селяните просто е било отнемано — каза Варя, — разказвали са ми, отнемала го е милиция, военни части, ОГПУ. За непредадено жито селяните са били осъждани като за саботаж, конфискували са имуществото им и са ги пращали на заточение.
Те помълчаха.
— Да — каза най-сетне Михаил Юриевич, — преди колективизацията се произвеждаше повече жито, а на държавата се предаваше средно по 10 милиона тона годишно. По време на колективизацията се произвеждаше по-малко жито, а държавата вземаше по 22–25 милиона тона годишно. Отнемали са всичко до зрънце, обричали са хората на гладна смърт… За това вие сте права, Варя… Ами разкулачването? Разкулачваха не само кулаците, но и средняците и дори бедняците, които наричаха с нелепата дума „подкулачници“. Според моите скромни пресмятания у нас са разкулачени най-малко десет милиона души, повтарям — най-малко. Повечето от тях са изпратени на заточение на Север и в Сибир. Мнозина, разбира се, са загинали.
— Всичко това е чудовищно — каза Варя, — и всичко това се крие от народа.
— Е — усмихна се Михаил Юриевич, — вие пък много искате! — И отново взе шишенцето с лепило.
— Нима не може да се провежда индустриализация на страната без такива жертви?
— Мисля, че може. Към двайсет и втора години след световната и Гражданската война страната беше разрушена, напълно разорена. От заводите бяха останали стените, оборудването беше изпокрадено за запалки. И за пет години — от 22-а до 27-а — всичко беше възстановено, издигна се от руините — и промишлеността, и селското стопанство, и транспортът, без човешки загуби, без масова смърт, глад, заточения и разстрели. Значи промишлеността може да се развива без всякакви ексцесии. Именно с тази цел бе въведена новата икономическа политика. А сега, сега очевидно са се променили обстоятелствата. Това са все въпроси на голямата политика. — Той погледна Варя. — Но, Варенка, с цифрите, които споменах, вие не бива да си служите.
— Защо? Нали с тези цифри си е послужил другарят Сталин.
— В своя доклад другарят Сталин говори само за намаляването на броя на селскостопанските животни. За човешките загуби нищо не е говорил. Това бяха просто мои, тъй да се каже, частни пресмятания. И ви моля, никъде не ги повтаряйте, забравете ги.
— Не се тревожете, Михаил Юриевич, няма да кажа на никого за вашите пресмятания. Забравих ги. Край! Ще говоря само за това, което е казал другарят Сталин, за намаляването на броя на селскостопанските животни.
— И за това не бива да говорите!
— Защо? Нали го е говорил самият Сталин.
— Онова, което може да говори Сталин, простосмъртните нямат право да го говорят. Сталин привежда цифри, за да се борим с недостатъците. Но същите думи във вашата уста ще звучат като задоволство от недостатъците. При това Сталин говори за великите постижения в други области, а вие, доколкото разбирам, няма да развивате тази тема и ще ви обвинят в едностранчивост.
— А другарят Сталин не е ли говорил едностранчиво?
— Какво имате предвид?
— За кравите и конете е говорил, а за хората не е! Тринайсет милиона души повече или по-малко — голяма работа! Пукнали и толкоз!
Михаил Юриевич събра и подреди инструментите си, завърза папката, от която бе извадил вестниците, сериозно и угрижено погледна Варя.
— Варя, много съжалявам, че подкрепих този разговор. Страх ме е, че той ще свърши зле и за вас, и за мен. Но аз съм стар човек, дали ще умра по-рано или по-късно — няма значение, а вие сте млада, животът е пред вас. Живеем в трудно, сурово, дори жестоко време. Случило се е да се родим във време на велик прелом в историята на Русия, какво да се прави, човек не избира деня, месеца и годината на раждането си. И сме длъжни да се съобразяваме с времето. Това не означава, че трябва да се приспособяваме, да вършим подлости, да лъжем и да доносничим, но това означава, че трябва да бъдем предпазливи, да не произнасяме думи, които могат да бъдат гибелни за нас и за нашите близки. Нима Саша е лош човек, нима, да си говорим направо, не е съветски човек? А какво направиха с него? Заради някаква лудория в стенвестника, задето влязъл в спор с преподавателя по какво? По счетоводство… Струват ли и вестникът, и преподавателят онова, на което обрекоха Саша и му прекършиха живота? Не, не струват… Той можеше да не издаде този стенвестник, можеше да не спори с преподавателя по счетоводство и пак да си остане честен и почтен човек. Това се отнася и за вас. Ако развивате тези теми, ще прекършат и вашия живот, както живота на Саша, нещо повече: сега не можеш се отърва с три години заточение. Сега има други присъди, други наказателни мерки. С една дума, Варенка, призовавам ви към предпазливост.