Красивата и чиста Аделхайд заспа на масата в салона, без следа от надменността си.
На циферблата на часовника, доставен от Англия, бяха написани просто две думи: „MEMENTO MORI“3
На латински това означаваше нещо, че трябва да помниш смъртта, но за Аделхайд винаги значеше: „Бъди открита“, макар че на нея никога не й бяха позволявали да бъде такава. Часовникът биеше на всеки час.
Току-що бе ударил два часът, когато в ключалката на външната врата се завъртя ключ и майор Баре влезе. Той бе прекарал вечерта с приятели и беше пийнал. Все пак бе успял да забележи от улицата, че прозорците на салона, където спеше, още светят. Той не би се обезпокоил, ако видеше светлина в стаята на Аделхайд, която беше станала толкова особена напоследък, но присъствието на хора в салона по това време му се видя странно.
Отвори вратата много внимателно и безшумно я затвори. Сега му стана ясно: Аделхайд бе заспала над ръкоделието си. Станала е по-благоразумна — помисли той — и е започнала да работи върху чеиза си, вероятно е размислила и е променила решението си по отношение на аптекаря.
Баре имаше склонност да вижда нещата така, както на него му изнася, и не беше прозорлив по отношение на хората. Но и не се сърдеше на техните грешки и лесно намираше доводи, за да ги оправдае. Може би той имаше известно основание да се показва снизходителен, защото едва ли намираше сериозни причини да бъде доволен от себе си.
Наближаваше Коледа, парите за нищо не стигаха, а времената бяха тежки. Засега нямаше изгледи да бъдат поканени с Аделхайд да прекарат някъде на гости празниците и се боеше, че ще остане сам с нея през тези дни, за да се справя с лошото й настроение заради безпаричието и изолацията, в които се намираха.
Изгледа продължително дъщеря си и почувства известно състрадание към нея, при все че по принцип не се трогваше от нищо.
На масата имаше едно писмо за него. Отвори го и лицето му веднага светна.
— Аделхайд!
Девойката скочи и веднага погледна стенния часовник. Беше почти два и половина. Не искаше да му даде възможност да я изпревари и да започне да я упреква, че стои толкова късно и хаби свещи, затова веднага го нападна:
— Защо се прибираш толкова късно?
— Същият въпрос не пропускаше да ми зададе и майка ти — отговори шеговито Баре.
Аделхайд потърка очи и се загледа в развеселеното лице на баща си. И помисли, че е удобно — при това добро настроение, в което той се намираше — да го накара да се съгласи с онова, което беше намислила: да прекарат коледните празници у Фон Гал. Много пъти през лятото господарите на Боргланд ги каниха, може би от най-обикновена учтивост, да прекарат тази Коледа при тях. Сега Аделхайд искаше да склони баща си да пише, за да напомни за поканата и да им съобщи, че ще отидат.
Междувременно майорът й каза, че е прочел полученото писмо.
— Да? — погледна го в очакване Аделхайд.
— Отгатни от кого е.
По тона, с който баща й я попита, Аделхайд заключи, че това писмо не идва от случайно място. Но напразно се мъчеше да се сети кой би могъл да изпрати на баща й подобно послание.
— Не се ли сещаш? — засмя се Баре.
И тъкмо когато отговаряше отрицателно, внезапно я осени една мисъл:
— Може би от… Боргланд? — промълви тя.
— Не си на крив път — усмихна се Баре.
Аделхайд затвори очи от обхваналото я вълнение. Тя се бе молила, горещо се бе молила за това… Дали искрените й молитви бяха чути?
Развеселен, баща й я изтръгна от унесеността и я накара да се помъчи да отгатне точно откъде идва поканата… Но нейното желание беше да отидат в Боргланд и щом разбра, че поканата не е от Фон Гал, отпусна се, уморената й глава клюмна и в душата й пропълзя разочарованието.
Баре не можеше да разбере тази внезапна промяна у дъщеря си, която, след като се развълнува толкова силно, изведнъж стана напълно безразлична. Може би, си каза той, тази покана за нея няма значението, което той й отдаваше. Какво ще прави, ако тя реши да отговори отрицателно на поканата? Ще се разгневи и ще си послужи с властта, която имаше като баща.
— Понеже не можеш да отгатнеш и понеже е много късно, ще ти кажа… Това писмо е от онзи беден дявол Клинге.
— Клинге? — извика Аделхайд.
И като забрави всякаква сдържаност, тя се изправи живо и се наведе напред с вкопчени в облегалката на креслото ръце.