Ерих Мария Ремарк
Трима другари
I
Небето беше жълто като месинг и още неопушено от дима на комините. Зад покривите на фабриката светлееше по-ярко. Всеки миг слънцето щеше да се покаже. Погледнах часовника. Нямаше още осем. Бях подранил с четвърт час.
Отключих портата и приготвих бензиновата помпа. По това време винаги минаваха няколко коли, които трябваше да се зареждат с бензин.
Неочаквано чух зад себе си дрезгаво скърцане, като че ли под земята развиваха ръждясал винт. Спрях и се ослушах. После минах през двора, върнах се в работилницата и предпазливо открехнах вратата. В полутъмното помещение залиташе призрак. Носеше мръсна бяла забрадка, синя престилка, дебели пантофи, тежеше деветдесет килограма и размахваше метла — беше чистачката Матилде Щос.
Постоях известно време, загледан в нея. С грацията на хипопотам тя се олюляваше между охладителите на автомобилите и с глух глас пееше песента за верния хусар. На масата до прозореца бяха оставени две бутилки коняк. Едната от тях почти празна. До снощи беше пълна. Забравил бях да ги заключа.
— Но, госпожа Щос!… — казах аз.
Песента секна. Метлата падна на пода. Блаженото хилене помръкна. Сега аз бях призракът.
— Исусе Христе! — заекна Матилде и се втренчи в мене със зачервените си очи. — Толкова рано не ви очаквах…
— Разбирам. Услади ли ви се?
— Ах, да… ама сега ми е много тежко. — Тя си избърса устата. — Направо съм зашеметена.
— Е, не преувеличавайте! Само сте се натряскали. Олюлявате се като моряк на брега.
Тя с мъка се държеше на краката си. Мустачките й потрепваха, клепките се притваряха като на стар бухал. Но постепенно успя да се съвземе. Пристъпи решително крачка напред.
— Господин Локамп… какво да се прави, човещина… най-напред го помирисах… сетне отпих само глътка… защото все ми е така премаляло от глад, да, а после… после трябва да ме е тикал сатаната. Една бедна жена не бива да се въвежда в изкушение и шишето да стои на открито.
Не за пръв път я заварвах така. Всяка сутрин тя идваше за два часа да почисти работилницата и човек спокойно можеше да остави наоколо колкото пари иска — не посягаше, но ракията подушваше като плъх сланина.
Повдигнах бутилката.
— Естествено до коняка за клиентите не сте се докоснали, но хубавия коняк на господин Кьостер сте очистили.
Лека усмивка пробягна по сбръчканото лице на Матилде.
— Право си е, от тия работи разбирам. Ще ме издадете ли, господин Локамп? Мене, беззащитната вдовица?
Поклатих глава.
— Днес няма.
— Тогава да се измъквам. Ако дойде господин Кьостер — боже упази!
Отидох при шкафа и го отключих.
— Матилде…
Тя бързо се заклатушка към мен. Вдигнах една кафява правоъгълна бутилка.
Замаха ръце в знак на протест.
— Не съм аз! Честна дума! Тази не съм я пипала.
— Знам — казах аз и и напълних една чаша. — А познавате ли го поне?
— Хубава работа! — Тя облиза устни. — Ром! „Щайналтер Ямайка“!
— Добре. Тогава изпийте си чашата!
— Аз? — Тя се стъписа. — Господин Локамп, това е твърде много! Карате ме да почервенея от срам! Старата Щос си подръпва тайно от вашия коняк, а вие на туй отгоре я черпите и с ром! Светец, светец сте вие! По-добре да умра, отколкото да приема такова нещо!
— Е? — казах аз и си дадох вид, че искам да прибера чашата.
— Е, тогава! — Тя посегна бързо. — Зададе ли се добро, не му обръщай гръб, пък ако ще и да не го разбираш. Наздраве! Да не би да имате рожден ден?
— Да, Матилде. Позна.
— Какво, наистина ли? — Тя сграбчи ръката ми и я разтърси. — Най-сърдечни благопожелания! Парите да прииждат към вас! Господин Локамп… — тя си избърса устата, — толкова съм развълнувана, непременно трябва да му ударя още една. Че аз ви обичам като син.
— Добре.
Напълних още една чаша. Тя я изля в устата си и напусна работилницата с благословии.
Прибрах бутилката и седнах до масата. Бледите слънчеви лъчи огряваха ръцете ми през прозореца. Странно чувство — такъв рожден ден, дори и когато човек не му отдава никакво значение! Тридесет години — а беше време, когато мислех, че никога няма да стана на двадесет, толкова далеч ми изглеждаха. Но после…
Извадих от чекмеджето лист хартия и взех да смятам. Детство, училище — комплекс, далечен и вече недействителен. Истинският живот започна едва през 1916 година. Тогава бях новобранец, слаб, израстен, осемнадесетгодишен, обучаван на „залегни“ и „стани“ по командата на мустакат подофицер в разораните угарни ниви зад казармата. През една от първите вечери майка ми дойде в казармата да ме види, ала се наложи да чака повече от час. Не бях подредил раницата си според предписанията и затова, за наказание трябваше през свободното време да мия нужниците. Тя искаше да ми помогне, но не биваше. Плака, а аз бях толкова уморен, че заспах още докато седеше при мене.