На следната сутрин Пат беше весела и спокойна. Занимаваше се с облеклото си. „Твърде широки са станали, прекалено широки“ — говореше си тя, докато изпитателно се оглеждаше в огледалото. После се обърна към мене.
— Мили, донесъл ли си тук смокинга си?
— Не — казах аз. — Не знаех, че за тук е нужен смокинг.
— В такъв случай иди при Антонио. Той ще ти заеме един. Вие имате еднакви фигури.
— Нали и нему ще е потребен?
— Той ще облече фрак. — Пат набождаше с топлийки една плоха. — А после иди да караш ски. Сега трябва да поработя. Но докато си тук, няма да мога.
— Ах, този Антонио — казах аз, — просто го ограбвам. Какво ли бихме правили без него?
— Той е добро момче, нали?
— Да — отвърнах, — това е най-подходящото определение за него. Добро момче.
— Не зная какво бих правила, ако той не беше тук, когато бях сама.
— Да не мислим вече за това. Отдавна е минало.
— Да. — Пат ме целуна. — Иди да караш ски.
Антонио вече ме чакаше.
— Така и мислех, че няма да сте си взели за тук смокинг. Премерете жакета. — Жакетът ми беше възтесен, но стоеше много добре. Антонио свирна от задоволство и откачи костюма. — Голямо веселие ще си устроим утре — обясни той. — За щастие вечерта в канцеларията е дежурна малката секретарка. Старата Рексрот не би ни пуснала да излезем. Официално всичко това е забранено. Но неофициално…; пък и естествено вече не сме деца.
Отидохме да караме ски. Бях се научил сравнително добре и вече не се налагаше да ходим на поляната, използувана като учебна писта. По пътя срещнахме един мъж с брилянтени пръстени, карирани панталони и развяваща се връзка, като на човек на изкуството.
— Чудати фигури има тук — казах аз. Антонио се засмя.
— Той е важна личност. Придружител на покойници.
— Какво? — попитах учуден аз.
— Придружител на покойници — повтори Антонио. — Тук има болни от цял свят. Особено много от Южна Америка. Е, а повечето семейства искат близките им да бъдат погребани в родния край. Тогава придружителят на покойници тръгва на път, естествено срещу прилично възнаграждение, и им предава цинковия ковчег. По такъв начин подобни хора обикалят навред и стават заможни. А този тук, както виждате, смъртта го е превърнала в денди.
Още известно време се качвахме нагоре, тогава си сложихме ските и се спуснахме. Вихрено се носехме по белите хълмове, а подире ни, джафкайки, тичаше Били, от време на време затъваше чак до гърдите в снега и подскачаше като червено-кафява топка. Отново беше свикнал с мене, макар че все още често, когато го извеждах, се обръщаше назад и развял уши, стремглаво хукваше към санаториума.
Упражнявах „християнии“ и всеки път, щом се спуснех надолу по ската и се готвех да завия, отпускайки тяло, си казвах: „Ако ми се удаде, без да падна, Пат ще оздравее.“ Вятърът свиреше покрай лицето ми, снегът беше тежък и лепкав, но аз пак и пак правех завой в снега, търсех все по-стръмни склонове, все по-трудни места, а когато отново и отново успявах, мислех: „Спасена е“; знаех, че е глупаво и въпреки всичко се радвах, както от дълго време не бях се радвал.
В събота вечерта устроиха голямо, тайно излизане. Антонио беше поръчал няколко шейни да чакат малко настрана под санаториума. Той самият се спускаше по склона с лачени обувки и разтворено палто, изпод което блестеше белият нагръдник на фрака, и весело пееше като тиролец.
— Антонио е луд — казах аз.
— Той често постъпва така — отвърна Пат. — Безгранично лекомислено. По този начин издържа тук. Иначе не би бил винаги в добро настроение.
— Затова пък теб ще те завием повече.
Загърнах я с всички одеяла и шалове, които имахме.
После шейните потеглиха надолу в дълга колона. Всички, които можеха, се бяха измъкнали. Човек би помислил, че към долината слиза сватбено шествие; така празнично на лунната светлина се поклащаха пъстрите кичури пера по главите на конете и толкова много смях и викове ехтяха от шейна до шейна.
Казиното тънеше в пищна украса. Когато стигнахме там, вече танцуваха. За гостите от санаториума бе запазен един ъгъл, където нямаше течение откъм прозорците. Беше топло, миришеше на цветя, парфюм и вино.
Много хора седяха на нашата маса: русинът, Рита, цигуларят, една възрастна дама, начервена мъртвешка глава, нейният компаньон-танцьор, Антонио и още неколцина други.
— Ела, Роби — каза Пат, — да се опитаме да потанцуваме.
Залата почна да се върти бавно около нас. В нежна кантилена цигулката и челото се издигаха над ромона на оркестъра. С тихи стъпки танцуващите се плъзгаха по паркета.