— Но мили, скъпи мой, изведнъж ти танцуваш чудесно — каза Пат изненадана.
— Е, чак чудесно.
— Да, къде си се научил?
— Готфрид ме научи — казах аз.
— Във вашата работилница?
— Да, а и в „Интернационал“. Все пак имахме нужда и от дами: Роза, Марион и Вали ми помогнаха да се донауча, само че се страхувам именно поради това да не липсва елегантност на моя танц.
— Напротив. — Очите на Пат сияеха. — За пръв път ние танцуваме така, Роби!
До нас танцуваха русинът и испанката. Той се усмихна и ни кимна. Испанката беше много бледа. Черната блестяща коса обкръжаваше челото и като гарваново крило. Танцуваше с неподвижно, сериозно лице. На китката й имаше гривна от големи четириъгълни смарагди. Тя беше на осемнадесет години. От масата с жадни очи я следеше цигуларят.
Върнахме се.
— Сега бих искала една цигара — каза Пат.
— По-добре да не пушиш — отвърнах аз предпазливо.
— Само няколко пъти да вдъхна, Роби. Толкова отдавна не съм пушила! — Тя взе цигарата, но скоро я остави. — Не ми е приятна, Роби. Просто не ми се услади.
Засмях се.
— Винаги е така, когато човек дълго време се е лишавал от нещо.
— И ти ли си се лишавал дълго време от мене? — попита тя.
— Отнася се само до отровите — отвърнах аз. — Само до ракията и тютюна.
— Хората са много по-лоша отрова, отколкото ракията и тютюнът, мили.
Отново се засмях.
— Ти си умно дете, Пат.
Тя подпря ръцете си на масата и ме измери с поглед.
— Собствено ти никога не си гледал на мене истински сериозно, нали?
— Аз и на себе си никога не съм гледал истински сериозно — отвърнах.
— На мене също не. Бъди правдив.
— Не зная. Но на нас двамата заедно винаги съм гледал страшно сериозно, това изповядвам.
Тя се усмихна. Антонио я покани за танц. Двамата отидоха на паркета. Гледах я, докато танцуваше. При всяко минаване покрай мене тя ми се усмихваше. Нейните сребърни обувки едва докосваха пода. Пат имаше гъвкавостта на антилопа.
Русинът отново танцуваше с испанката. И двамата безмълвни. Неговото едро, мургава лице беше изпълнено от засенена нежност. Цигуларят направи опит да танцува с испанката. Тя само поклати глава и тръгна към паркета с русина.
Цигуларят смачка една цигара между дългите си костеливи пръсти. Изведнъж ми стана жал за него. Предложих му цигара. Той отказа.
— Трябва да се щадя — изрече със своя рязък глас. Кимнах. — Оня там — продължи той, хилейки се, като посочи русина, — пуши всеки ден по петдесет парчета.
— На едного понася, на другиго — не — отвърнах аз.
— Макар сега тя да не иска да танцува с мен, аз въпреки всичко ще я имам.
— Коя?
— Рита. — Той се премести по-близо до мен. — Аз бях добре с нея. Свирехме заедно. Тогава дойде русинът и тя се улови на неговите тиради. Но аз пак ще си я върна.
— Ще трябва да напрягате сили — казах аз. Този човек не ми допадаше.
Той избухна в смях, който звучеше като блеене.
— Да напрягам сили? О, какъв неподозиращ нищо ангел сте! Потребно е само да чакам.
— Тогава чакайте само.
— Петдесет цигари — пошепна той — дневно. Вчера видях рентгеновата му снимка. Каверна до каверна. Свършен. — Той отново се засмя. — Първоначално състоянието на двама ни беше еднакво. Рентгеновите ни снимки можеха да бъдат разменени. А да видите сега какви отлики има! Аз наддадох половин кило. Не, мили мой, трябва само да чакам и да се щадя. Отсега се радвам за следващата снимка. Сестрата ми ги показва всеки път. Когато той си иде, ще дойде моят ред.
— И това е метод — казах.
— И това е метод — повтори думите ми той, — единственият метод, ех, ти, жълтоклюно птиче! Ако се опитам да му препреча пътя, ще проваля възможностите си за по-късно. Не, новако, приятелски, спокойно… с изчакване.
Въздухът беше спарен и тежък. Пат кашляше. Забелязах, че при това тя страхливо погледна към мен, но си дадох вид, че нищо не съм чул. Старата дама с многото перли седеше тихо, потънала в мислите си. От време на време се изсмиваше кресливо. Веднага след това отново ставаше спокойна, неподвижна. Мъртвешката глава се караше с компаньона-танцьор. Русинът пушеше цигара след цигара. Цигуларят му поднасяше огън. Едно момиче изведнъж преглътна конвулсивно, постави носна кърпичка пред устата си, погледна кърпата и пребледня.
Обхващах с поглед цялата зала. Ето масите на спортистите, а там — масите на здравите бюргери, ето, седяха французи, после англичани, холандци — протяжните срички на техния език имаха дъх на ливади и море, а срещу всички тях се гушеше малката колония на болестта и на смъртта, трескава, красива, обречена. Ливади и море — погледнах Пат, — ливади и море — пяна и пясък, и плуване — ах, ти, мислех си, мило чело! И вие, любими ръце! И ти, скъп живот, който човек може само да обича, но не и да спаси!