После бавно през прозорците почваше да прониква светликът на деня. Планинските хребети се изостряха, превръщаха се в черни силуети, небето зад тях, студено и бледо, почваше да се отдръпва. Светлината от лампата на нощната масичка поръждавяваше до тъмно и Пат оборваше влажното си лице в ръцете ми.
— Отмина, Роби. Сега имам още един ден.
Антонио ми донесе своя радиоапарат. Включих го в електрическата мрежа и вечерта го изпитах в стаята на Пат. Той пращеше и квакаше, но после внезапно от хъркането избликна нежна, ясна музика.
— Какво е това, мили? — попита Пат.
Антонио ми беше дал едно радиосписание. Прелистих го.
— Рим навярно.
Ето че се разнесе и плътният, металически глас на говорителката: „Радио Рим, Неапол, Фиренце…“
Завъртях по-нататък. Соло на пиано.
— За това не ми е необходимо да гледам в списанието — казах аз. — Соната „Валдщайн“ от Бетховен. И нея можех да свиря едно време, когато още вярвах, че някога ще стана гимназиален учител, професор или композитор. Отдавна вече не мога да я свиря. По-добре да сменим станцията. Това не са хубави спомени.
Един топъл алт, много тих и гальовен: „Парле моа д’амур“.
— Париж, Пат. Доклад за борбата с филоксерата. — Отново завъртях копчето. Рекламни съобщения. Някакъв квартет.
— Какво е това? — попита Пат.
— Прага. Струнен квартет, опус 50, II, Бетховен — прочетох на глас.
Изчаках да свърши фразата, след това завъртях по-нататък, изведнъж се разнесе цигулка, една прелестна цигулка.
— Трябва да е Будапеща, Пат. Циганска музика.
Нагласих точно на станцията. Сега мелодията трептеше пълнозвучно и меко над вълните на оркестъра от цимбали, цигулки и флейти.
— Великолепно, Пат, нали?
Мълчеше. Обърнах се. Пат плачеше с широко отворени очи. Рязко изключих апарата.
— Какво има, Пат? — Обвих с ръка слабичките й рамене.
— Нищо, Роби. Глупаво е от моя страна. Само като чуе човек: Рим, Париж, Будапеща, боже мой, а пък аз вече бих се радвала, ако мога още веднъж да сляза долу в селото.
— Но, Пат…
Наговорих и всичко, за което можех да говоря, та да я отвлека от тези мисли. Но тя поклати глава.
— Аз не съм тъжна, мили. Не бива да смяташ така. Не съм тъжна, когато плача. Понякога ме обзема и жал, но не задълго, затова пък размишлявам твърде много.
— За какво размишляваш? — попитах и целунах косите й.
— За единственото, което още мога да премислям, за живота и смъртта. Щом след това се натъжа и нямам сили нищо повече да разбера, казвам си, че е по-добре човек да свърши, когато още би искал да живее, отколкото да умре, когато вече не би искал да живее. Как мислиш ти?.
— Не зная.
— И все пак. — Тя сведе глава на рамото ми. — Когато човек още копнее по живота, тогава има нещо, което обича. То е по-болезнено, но и по-леко. Ето на, аз ще умра, а сега съм благодарна, че имам поне тебе. Бих могла да бъда и сама, и нещастна. Тогава на драго сърце бих приела смъртта, сега е тежко, но в замяна сега съм преизпълнена от любов, както пчела с цветен прашец, когато вечер се прибира в кошера. Ако би трябвало да избирам между двете възможности, винаги бих избирала именно тази.
Тя ме погледна.
— Пат — казах аз, — има и трета възможност: когато топлият вятър стихне, всичко ще тръгне по-леко, ще ти бъде по-добре и тогава ще отпътуваме оттук.
Пат продължаваше да ме гледа изпитателно.
— За теб се страхувам, Роби. За теб е много по-тежко, отколкото за мен.
— Да не говорим повече за това — промълвих.
— Казах го само за да не мислиш, че съм тъжна — отвърна тя.
— Не вярвам, че си тъжна — казах аз.
Тя постави ръката си на лакътя ми.
— Не искаш ли отново да пуснеш циганската музика?
— Искаш ли да я слушаш?
— Да, мили.
Отново пуснах радиото и в стаята зазвучаха тихо, после все по-плътно цигулката с флейтите и с приглушените арпеджи на цимбалите.
— Хубаво — каза Пат. — Като някакъв вятър. Като вятър, който те отнася.
Това беше вечерен концерт от някакъв ресторант-градина в Будапеща. От време на време през ромона на музиката се долавяха разговорите на посетителите, а понякога и ясен, радостен вик. Можеше да си представим, че сега на остров Маргит кестените вече са се покрили с първите свежи зелени листа, че блестят на лунната светлина и трептят от полъха на цигулките. Може би беше вече топла вечер и хората седяха на открито с чаши светло унгарско вино пред себе си, че келнерите претичваха насам-натам в бели сака, циганите свиреха, после в зеления пролетен здрач всички си отиваха уморени вкъщи. А Пат лежеше тук и се усмихваше и нивга вече нямаше да излезе от тази стая, нивга вече нямаше да стане от това легло.