Браумюлер хълцаше от смях.
— И тъй, какво ще кажеш, Ото? — попитах аз напрегнат.
— Колата не е застрахована, Роби — каза Кьостер.
— Ще пълзя като охлюв, няма да оставя на мира клаксона като на автобус. Само няколко километра в града.
Ото присви очи толкова, че едва не се затвориха, и се усмихна.
— Добре, Роби, от мен да мине.
— Като допълнение към новата си връзка ли искаш колата? — попита Ленц, който се беше приближил към нас.
— Затваряй си човката! — казах аз и го оттласнах встрани.
Но той не се оставяше.
— Дай да я видя, бебчо! — Опипваше коприната. — Великолепно! Нашето дете като жиголо! Струва ми се, че се гласиш за сгледа.
— Днес не можеш да ме обидиш, кабаретен илюзионист такъв — отвърнах аз.
— Сгледа ли? — Фердинанд Грау вдигна глава. Защо пък да не ходи на сгледа? — Той се пооживи и се обърна към мене. — Върви спокойно, Роби, върви! Ти още имаш това, което е необходимо. За любовта е потребен известен наивитет. Ти го притежаваш. Съхрани го. Той е дар божи. Загубиш ли го веднъж, никога не ще си го възвърнеш.
— Не си го слагай на сърце — ухили се Ленц. — Да се родиш глупав не е позор, само да умреш глупав е жалко.
— Млъкни, Готфрид! — С едно движение на мощната си лапа Грау го блъсна настрана. — Това не те засяга, романтик в преходен стадий! За теб не е жалко!
— Говори спокойно, Фердинанд — каза Ленц. — Дадеш ли воля на думите, винаги изпитваш облекчение.
— Ти си кръшкач — заяви Грау, — един патетичен кръшкач.
— Всички сме такива — ухили се Ленц. — Вече живеем само от илюзии и кредити.
— Да, да — съгласи се Грау и ни изгледа поред изпод гъстите си вежди. — От илюзии за миналото и кредити за бъдещето. — После отново към мене. — Роби, аз казах наивитет. Само завистниците го наричат глупост. Не се засягай. Това не е слабост, а дарба.
Ленц се опита да възрази, но Фердинанд вече продължаваше:
— Знаеш какво искам да кажа. Наивната душа още не е разядена от скептицизъм и свръхинтелигентност. Парсифал е бил глупав. Ако беше мъдър, никога нямаше да завоюва Светия Граал1. Единствен глупавият побеждава в живота; умният вижда твърде много пречки и се разколебава още преди да започне. В усилни времена наивността е най-скъпоценно благо, вълшебна мантия, която пази от бедите, към които свръхмъдрият тича като хипнотизиран.
Той отпи глътка и ме погледна с големите си сини очи, които бяха като късче небе в неговото набраздено лице.
— Никога не искай да знаеш твърде много, Роби! Колкото по-малко знаеш, толкова по-просто е да живееш. Знанието те прави свободен, но нещастен. Ела, пий с мене за наивността, глупостта и за всичко, което се причислява към нея: любовта, вярата в бъдещето, мечтите за щастие, прелестната простота, изгубеният рай…
Той седеше тежък и едър, изведнъж вглъбен в себе си и в своето пиянство като самотен хълм от необорима меланхолия. Животът му беше разсипан и той знаеше, че не може да го свърже отново. Живееше в своето голямо ателие и имаше връзки с хазайката си. Жената беше здрава и груба; Грау, напротив, въпреки грамадното си тяло, беше чувствителен и неустойчив. Вече не можеше да се избави от нея, пък и явно не му бе все едно дали ще го направи. Беше на четиридесет и две години.
Макар да знаех, че всичко е от алкохола, все пак като го гледах седнал така, усетих леки, странни тръпки. Той рядко идваше при нас и почти винаги пиеше сам в ателието си. Това бързо съсипва човека.
По лицето му пробяга усмивка. Той ми пъхна една чаша в ръката.
— Пий, Роби! И се спаси! Помисли какво ти казах.
— Добре, Фердинанд!
Ленц нави грамофона. Той имаше куп плочи с негърски напеви и пусна няколко — за Мисисипи, за берачите на памук, за душните нощи край сините тропически реки.
VI
Патриция Холман живееше в голяма жълта кооперация, отделена от улицата с тясна тревна ивица. Пред входа имаше улична лампа. Оставих кадилака точно под нея. В трептящата й светлина той напомняше на огромен слон с преливащ черен блясък.
Бях пообогатил гардероба си. Освен вратовръзката си купих и нова шапка, чифт ръкавици. Носех и сивото пардесю на Ленц, чудесно, от най-фина шотландска вълна. Така нагизден, на всяка цена исках да разсея пиянското първо впечатление, което бях направил.
Натиснах клаксона. Веднага осветлението бе запалено. Изведнъж бляснаха един над друг петте прозореца на стълбището. Асансьорът забръмча. Виждах го как се смъква надолу като някакъв светъл кош, спускан от небето. Патриция Холман отвори вратата и бързо заслиза по стълбите. Беше облечена в късо кафяво кожено палто и тясна кафява пола.
1
По средновековно предание — бокалът, от който Христос пил на Тайната вечеря и в който била събрана кръвта му, затова — с чудотворна сила. — Б.пр.