— Добър сбор ли имаше днес? — попитах аз тихо. Вдигна поглед.
— Върви — отряза той. Вземаше ме за любопитен.
За миг имах чувството, че трябва да седна при него и да отпътувам; после се обърнах. Пред мен стоеше Пат, тънка и гъвкава, красива, изпълнена с очакване.
Върху сребристата си рокля носеше късо, също сребристо жакетче с широки ръкави.
— Хайде бързо, Роби, скоро ще започне!
Хората се трупаха пред входа. Беше голяма премиера, театърът — осветен с прожектори, кола след кола се плъзгаха пред него, слизаха жени с вечерни рокли, блестящи от накити, мъже във фракове, с пълни розови лица, усмихнати, весели, благонадеждни, самоуверени; със скърцане и дрънкане между тях отмина таксито с уморения шофьор.
— Хайде, Роби! — извика Пат, като ме гледаше сияеща и възбудена. — Забравил ли си нещо?
Хвърлих враждебен поглед към хората наоколо.
— Не — казах, нищо не съм забравил.
Тогава отидох на касата и смених билетите. Взех две места в ложа, макар че струваха цяло състояние. Изведнъж вече не исках Пат да бъде между тези уверени хора, за които всичко беше самопонятно. Не исках тя да се числи към тях. Исках да бъда сам с нея.
Много отдавна не бях ходил на театър. Не бих и отишъл, ако Пат не бе пожелала. Театри, концерти, книги — бях почти изгубил всички тези бюргерски привички. Не бе време за такива неща. Политиката беше достатъчно театрална, всяка вечер престрелките устройваха друг концерт, а огромната книга на неволите бе по-внушителна от всички библиотеки.
Балконите и партерът бяха пълни. Светлината угасна веднага след като си намерихме местата. Само отражението от лампите по рампата се разсейваше из залата. Музиката започна с мощно звучене, надвиши всичко, цялата зала трептеше.
Изтеглих стола си назад в ъгъла на ложата. Така нямаше да виждам нито сцената, нито бледите глави на зрителите. Слушах само музиката и гледах лицето на Пат.
Музиката омагьоса залата. Тя бе като южен вятър, като топла нощ, като издуто корабно платно под звездите, съвсем нереална — музиката на „Хофмановите приказки“. Правеше всичко далечно и цветно, в нея сякаш ромонеше тъмният поток на живота, вече нямаше тежести, ни граници, имаше само блясък и напев, и любов — човек просто не можеше да проумее, че вън властвуваха бедност и мъка, и отчаяние в същото време, когато съществуваше такава музика.
Озарено от светлика на сцената, лицето на Пат бе тайнствено. Тя беше напълно увлечена и аз я обичах, защото не се облягаше на мен и не протягаше ръка към моята, дори не ме и поглеждаше, като че ли съвсем не мислеше за мен и ме бе забравила. Не обичах да се смесват нещата, мразех кравешкото привличане един до друг, когато се раздипля красотата и мощта на едно велико произведение на изкуството, ненавиждах прехласнатите погледи на влюбените двойки, това блажено-тъпо притискане, това неблагоприлично овчо щастие, което никога не може да се издигне над себе си, омразни ми бяха и брътвежите за сливането в едно чрез любовта, защото смятах, че човек не може да бъде достатъчно раздвоен, че хората съвсем не могат достатъчно често да се отдалечават, за да се срещат отново. Единствен оня, който винаги е сам, познава щастието да бъде заедно с друг. Всичко останало разрушава тайната на вътрешната напрегнатост. А какво увлича по-силно в магическите кръгове на самотата от кипежа на чувствата, от отдаването на нещо трогателно, от мощта на стихиите, на бурята, нощта, музиката? И на любовта…
Светлината пламна. Затворих за миг очи. За какво мислех досега? Пат се обърна. Видях, че хората се устремяваха към вратите. Наставаше големият антракт.
— Не искаш ли да излезем? — попитах аз.
Пат поклати глава.
Слава богу! Не обичам това взаимно оглеждане. Станах, за да й донеса чаша портокалов сок. Бюфетът беше като в плътна обсада. От музиката много хора странно огладняват.
Когато се върнах в ложата с чашата, някой стоеше зад стола на Пат. Тя бе обърнала назад глава и разговаряше оживено с него.
— Това е господин Бройер, Роберт — каза тя. „Господин Оксе“2, помислих си аз и го погледнах с досада. Роберт беше казала тя, не Роби. Сложих чашата на парапета на ложата и почаках, докато мъжът си отиде. Носеше смокинг с приказно хубава кройка. Но бъбреше за режисурата и изпълнителския състав и продължаваше да стои. Пат се обърна към мене.
— Господин Бройер питаше след това няма ли да идем в „Каскада“.
— Ако ти желаеш — казах аз.
Господин Бройер обясни, че там навярно бихме могли да потанцуваме. Той беше твърде учтив и всъщност ми харесваше много. Само че притежаваше неприятната елегантност и лекотата, за които смятах, че положително ще направят впечатление на Пат и които липсваха на мен самия. Изведнъж — просто не вярвах на ушите си — чух, че той се обръща към Пат на „ти“. Макар да имаше стотици безобидни причини за това, незабавно и с най-голямо удоволствие бих хвърлил тоя човек долу при оркестъра.