Тя се полуобърна въпросително. Бързо вдигнах мантото и погледнах към Биндинг, който стоеше до масата с черешово червено, все още някак стъкловидно лице.
— Мислите ли, че той ще може да кара колата? — попитах аз.
— Допускам все пак — да…
Все още я гледах.
— Ако не е достатъчно сигурен, някой от нас би могъл да пътува с вас.
Тя извади пудриерата си и я отвори.
— И така ще върви — каза тя. — Той кара много по-добре, когато е пил.
— По-добре и вероятно по-непредпазливо — отвърнах аз.
Тя вдигна поглед над ръба на малкото огледало.
— Да се надяваме, че ще мине добре.
От моя страна беше малко пресилено, защото Биндинг все пак се държеше на краката си. Но исках да направя нещо тя да не си иде така.
— Мога ли да ви позвъня утре, за да разбера как сте пътували? — попитах аз.
Тя не отговори веднага.
— С нашето запиване все пак носим известна отговорност за това — продължих. — Особено пък аз с рома за рождения ми ден.
Тя се усмихна.
— Е, добре, щом искате. Запад 27–96.
Вън веднага си записах номера. Наблюдавахме как Биндинг потегли и след това изпихме още по една, последна чаша. Тогава пуснахме Карл да лети по шосето. Той се носеше през леката мартенска мъгла, ние се задъхвахме, градът се приближаваше насреща ни с трепкащи светлини в нейните валма. От тях като осветен, пъстър кораб изплува бар „Фреди“. Пред него хвърлихме котва с Карл. Златен се лееше конякът, джинът сияеше като аквамарин, а ромът беше самият живот. Вдървени седяхме по столчетата на бара, музиката ромолеше, животът беше светъл и силен, неудържим; той течеше в нашите гърди, безутешността на пустите, наети мебелирани стаи, които ни очакваха, отчаянието от битието, бяха забравени, тезгяхът на бара беше командният мостик на живота и ние като хала се втурнахме към бъдещето.
II
Следният ден беше неделя. Спах до късно и се събудих, когато слънцето вече огряваше леглото ми. Скочих и бързо отворих прозореца. Навън беше свежо и ведро. Поставих спиртника и потърсих кутията с кафето. Моята хазайка, госпожа Залевски, ми беше позволила да си варя кафето в стаята. Нейното кафе намирах за много слабо. Особено ако предната вечер бях пил. От две години живеех в пансиона Залевски. Мястото ми харесваше. Тук все нещо ставаше, тъй като съвсем наблизо се намираха Профсъюзният дом, кафене „Интернационал“ и залата, в която свикваше събранията си Армията на спасението. Освен това пред къщата се простираше старо гробище, отдавна го бяха изоставили. Дърветата бяха като в парк и нощем, когато всичко притихнеше, човек можеше да помисли, че живее на село. Но тишината се спускаше едва късно през нощта, тъй като редом с гробището имаше площад с въртележки и люлки-лодки.
За госпожа Залевски гробището беше сигурен източник за приход. Тя изтъкваше чистия въздух и широката гледка и затова можеше да иска по-висок наем. Когато й възразяваха, имаше един неизменен отговор: „Но, господа — помислете си: какво местоположение!“
Обличах се много бавно. Това ми създаваше чувството, че е неделя. Измих се, обиколих из стаята, четох вестник, сварих си кафето, стоях до прозореца, слушах как птиците пееха във високите дървеса на гробището, гласовете им звучаха като малки сребърни божествени свирки в сравнение с тихите сладникави мелодии на меланхолната латерна от площада — избирах между малкото ризи и няколкото чифта чорапи, като че ли имах двадесет пъти повече. Подсвирквайки, изпразних джобовете си — дребни пари, ножче, ключове, цигари — и бележката от вчера с името на девойката и телефонния номер. Патриция Холман. Забележително име — Патриция. Оставих бележката на масата. Наистина ли бе едва вчера? Колко далеч е вече това — почти забравено, потънало в бисерносивата сянка на алкохола. Чудно е пиенето — бързо събира преживяното от човека, но после вмъква такива междини от вечерта да сутринта, сякаш са години.