Беше прекрасна, цялата сияеща и радостна.
— Здравей, Пат! — казах аз и изпих чашата си.
— Не е ли великолепно тук? — попита тя, още вгледана в мен.
— Прелестно! — Налях си отново. — Наздраве, Пат!
Някаква светлина трепна на лицето й.
— Наздраве, Роби! Наздраве, Готфрид!
Пихме.
— Хубаво вино — каза Ленц.
— Граахски „Абтсберг“ от последната година — поясни Алфонс. — Радвам се, че го оцени.
Той извади от блюдата втори рак и поднесе на Пат отворените щипци. Тя отказа.
— Трябва да хапнете и вие, Алфонс. Иначе нищо няма да остане за вас.
— По-късно. В замяна действувам много по-бързо от другите.
— Е, добре. — Тя взе щипците. Алфонс сияеше от удоволствие и продължаваше да я обгражда с внимание. И будеше представата за стар, едър бухал, който храни в гнездо някаква малка, бяла птичка.
Накрая всички пихме още по един „Наполеон“ и тогава се сбогувахме с Алфонс. Пат бе щастлива.
— Беше великолепно — каза тя. — Много ви благодаря, Алфонс. Действително беше великолепно. — Тя му подаде ръка. Алфонс смънка нещо и целуна ръката й. От почуда очите на Ленц едва не изскочиха.
— Пак заповядайте! — каза Алфонс. — И ти, Готфрид.
Навън, малък и изоставен, ситроенът стоеше под уличната лампа.
— О! — каза Пат и се спря. Лицето й трепна.
— След днешното му постижение аз го нарекох Херкулес! — Готфрид отвори вратичката. — Да ви закарам ли вкъщи?
— Не — каза Пат.
— Така си и мислех. Тогава къде да отидем?
— В бара. Или не, Роби? — Тя се обърна към мене.
— Естествено — казах аз, — естествено ще отидем и в бара.
Колата вървеше съвсем бавно по улицата. Бе топло и ясно. Пред кафенетата седяха хора. Долиташе музика. Пат беше до мене. Изведнъж аз вече не можех да възприема, че Пат наистина бе болна. Тази мисъл ме хвърли в огън, ала за момент не можех да го проумея.
В бара заварихме Фердинанд и Валентин. Фердинанд бе в блестящо настроение. Изправи се и се запъти към Пат.
— Диана — каза той, — връщаща се от горите…
Тя се усмихна. Той сложи ръцете си на раменете й.
— Мургава, смела богиньо на лова със сребърния лък, какво ще пием?
Готфрид свали ръката на Фердинанд.
— Изпадналите в патетика не знаят какво е такт каза той. — Дамата е придружена от двама господа, Явно още не си го забелязвал ти, смел, див биволе!
— Романтиците са само свита, никога не са придружители — заяви Грау непоколебимо.
Ленц се ухили и се обърна към Пат.
— Сега ще ви приготвя един особен коктейл. Колибри коктейл, бразилски специалитет.
Той отиде на бара, смеси разни неща и донесе коктейла.
— Харесва ли ти? — попита той.
— Малко слаб въпреки бразилското в него — отвърна Пат.
Готфрид се засмя.
— А в действителност е много силен, направен с ром и водка.
С един поглед установих, че в него нямаше нито ром, нито водка; беше от плодов сок, лимон, доматен сос и може би няколко капки ангостура3. Един безалкохолен коктейл. Но Пат, слава богу, не забелязваше това.
Тя получи три големи коктейла колибри и аз виждах колко добре се чувствуваше, защото не се отнасяха към нея като към болна. След час всички станахме. Само Валентин седеше още. Ленц беше уредил всичко. Качи Фердинанд в ситроена и запраши. Така не се създаваше впечатлението, че ние с Пат сме си тръгнали по-рано. Всичко беше много трогателно и въпреки това за момент ми стана кучешки жално.
Пат ме хвана подръка. Тя вървеше до мен със своята красива, гъвкава походка, усещах топлината на нейната ръка, виждах как отблясъкът от светлината на уличните лампи се плъзга по оживеното й лице — не, не можех да проумея, че тя беше болна, само през деня бях в състояние да го схвана, не и вечер, когато животът биваше по-нежен, по-топъл и по-пълен с обещания…
— Да се отбием ли за малко у дома? — попитах аз.
Тя кимна.
В нашия пансион коридорът беше осветен.
— По дяволите — казах аз, — какво ли се е случило? Почакай малко.
Отключих и погледнах. Коридорът се проточваше гол и осветен като тясна уличка някъде в покрайнините на града. Вратата на стаята на госпожа Бендер бе широко отворена, там също гореше лампа. Като черна, малка мравка Хасе пъплеше по коридора, приведен под тежестта на стояща лампа с розов копринен абажур. Той се пренасяше.
— Добър вечер — поздравих аз. — Толкова късно?
Той вдигна бледото си лице с тънките тъмни мустаци.
— Едва преди час се върнах от канцеларията. А нали само вечер имам време за пренасяне.
— Жена ви няма ли я?
Той поклати глава.
— Тя е у една приятелка. Слава богу, сега има приятелка, с която се събират често.
Той се усмихна незлобливо и примирено и продължи да пъпли по коридора. Въведох Пат.