Тъй, моето момче. Сега ще ида с влака до Потсдамската гара. После ще продължа пеш до Анхалтската. Зимният въздух е здравословен. Изобщо човек толкова малко излиза от стаята. Картичките ми харесват. Също като в киното, когато ти поиска специална ложа. Разказах за това на господин Франке. Много се смя.
Не забравяй, когато си в гората, да си поемаш дълбоко дъх осем до десет пъти. Не повече. Инак ще те заболи главата. А пък каква полза.
Аз се чувствувам отлично. Много пея. В кухнята. Когато се храня, твоята снимка е на масата. Не ми е сладко сама. Права ли съм? Дано утре да пристигне писмо от теб. В което да ми пишеш подробно. Засега още не разбирам някои неща. Може с времето и да съм пооглупяла малко. От атеросклерозата.
От къде на къде например имаш в стаята си три котенца? И откъде накъде имаш две стаи и плюс това баня? И какви са тия работи с тухличките? Това ми е съвършено неясно, момчето ми.
Господин Франке казва дано това наистина да е хотел. А не например лудница. Ужасен човек е той. Има ли и другият, дето е награден, толкова помещения и котки, и тухличка?
Този път подлистникът във вестника е много интересен. Далеч по-хубав от последния. Особено от вчера насам. Господин Франке и аз сме на съвсем различни мнения по въпроса как ще продължи историята. Той не разбира нищо от романи. Нали си го знаем вече.
И друго: не прави глупости. Искам да кажа екскурзии по опасни върхове. Има ли в Брукбойрен лавини? В такъв случай внимавай особено много! Те започват съвсем невинно и внезапно стават големи. И тогава няма никакъв смисъл да бягаш.
Моля ти се, внимавай хубаво! Нали? А също и с женските особи в хотела. Или няма да е стока, или пък ще си има вече някого. Да не излезе като в Швейцария. Пак ще има да си чукаш главата после. Бъди така добър. Инак няма да съм спокойна.
Пак пиша писмо, дето не му се вижда краят. И тъй, край! Отговори на въпросите ми. Често забравяш. А сега — да тръгвам за гарата.
Бъди ми здрав и бодър! Никой от дните, които минават, не се връща вече. И дръж се прилично. Понякога си наистина нахален. Много поздрави и целувки от твоята обичаща те повече от всичко друго.
След закуска тримата мъже се настаниха на терасата и доктор Хагедорн показа събраните си произведения. Шулце ги огледа подробно. Намери ги много удачни и двамата поведоха оживен разговор във връзка с тях. Господин Кеселхут пушеше дебела черна пура, наливаше на всички кафе и се препичаше на слънце във всяко отношение. Накрая каза:
— И тъй, тази вечер изпращам пакета на тайния съветник Тоблер.
— И моля ви се, не забравяйте да го запитате дали няма вакантно място и за господин Шулце — помоли Хагедорн. — Нали нямаш нищо против, Едуард?
Шулце кимна.
— Разбира се, че нямам, моето момче. Нека дядко Тоблер си даде малко зор да направи нещичко и за двама ни.
Кеселхут взе проектите.
— Ще сторя всичко, за да успея, господа.
— И моля, нека на всяка цена да върне работите ми — каза младият човек. — В това отношение майка ми е много строга.
— То се разбира от само себе си — рече Шулце, макар че всъщност това съвсем не го засягаше.
Кеселхут смачка остатъка от пурата си в пепелника, стана, пъшкайки, промърмори нещо под нос и тъжно се отдалечи. Защото на вратата на хотела, нарамил два чифта ски, стоеше Тони Грасвандер. Наближаваше времето за третия урок. Тайната на завоя с „рало“ трябваше да бъде разгадана.
Едуард и Фриц потеглиха малко по-късно. Възнамеряваха да идат на разходка. Но най-напред направиха кратко посещение на своя снежен човек. Клетият — той се топеше.
— Казимир плаче — заяви Хагедорн. — Това нежно сърце му е наследство от тебе, Едуард.
— Не плаче, а прилага лечение за отслабване — възрази Шулце.
— Ако имахме пари — каза Хагедорн, — щяхме да му подарим един голям чадър, за да го забием в земята и да го разпънем над него. Без чадър ще загине.
— С парите работата стои така — рече Шулце. — Дори и да имахме… най-късно в началото на март тук някъде щеше да има само чадър, а Казимир щеше да е изчезнал. Изгодите от богатството всъщност са нещо твърде ограничено.
— Говориш, като че ли някога си притежавал банкова сметка — каза Хагедорн и добродушно се разсмя. — А майка ми твърди, че имотът често пъти бил само дар от провидението за ония, които инак нямало да могат да се оправят.