— Останете, останете. Аз ще ви заема своите.
Когато зърна началната станция на лифта, госпожа Кункел направо хукна да бяга. Наложи се мъжете да я ловят. Тя риташе и се вайкаше, когато я тикаха в кабинката. Като че ли товареха добитък. Останалите пътници започнаха та й се присмиват.
— Да пътувам нагоре с това нещо? — викаше тя. — Ами ако се скъса въжето?
— За тая цел има две резервни въжета — каза кондукторът.
— Ами ако резервните въжета се скъсат?
— Тогава ще слезем между спирките — заяви Хагедорн.
Тя продължи да буйствува, докато най-сетне Хилде каза:
Мила лельо, нима искаш ние, другите, да паднем в пропастта без тебе?
Госпожа Кункел мигновено занемя и поклати отрицателно глава.
Кабинката се издигна и се плъзна навън. През първите десет минути леля Юлхен не отвори очи. Всеки път, когато минаваха с клатушкане и люлеене покрай някой от стълбовете, устните й безмълвно се раздвижваха.
Бяха изминали горе-долу половината от разстоянието. Тя внимателно разтвори клепки и примигвайки, предпазливо надникна през прозореца. Тъкмо бяха надвиснали високо над една пропаст, осеяна богато със скалисти зъбери, ледени стълбове и замръзнали водопади. Останалите пътници гледаха с благоговение към бездънната бездна. Леля Юлхен изпъшка и зъбите й започнаха да тракат.
— Ама и вие сте една страхопъзла! — рече ядосано Шулце.
Това я възмути.
— Може да ме е страх, колкото си искам! Пък и защо ли да бъда смела? И как да стана? Смелостта е въпрос на вкус. Имам ли право, господа? Ако бях генерал, тогава да. То е вече друг въпрос. Но тъй? Когато сестра ми и аз бяхме още деца — сестра ми се ожени в Хале на Заале, то доста добре дори, за един главен пощенски инспектор имат си и деца, двечки са, те впрочем отдавна изкараха училище, какво исках всъщност да кажа? А, да, сетих се — та тогава през голямата ваканция ходихме в един чифлик — той беше на някакъв наш далечен чичо по баща, същност те бяха само приятели от детинство и не бяха никакви роднини, но ние, момичетата, му викахме чичо по-късно той се принуди да продаде чифлика, защото на земеделските стопани им тръгна зле, но вие всички знаете това, може и да е умрял вече, доста вероятно е дори, защото сега аз съм… разбира се, че трябва да е умрял, защото никой не доживява до сто и двайсет години, естествено има и изключения, преди всичко в Турция, както четох. О, главата ми! Снощи не биваше да пия толкова, не съм свикнала, а освен това съм канила на танц непознати господа. Убийте ме ако щете, нищо не помня, просто ужасно е какво може да се случи на човек в такова едно състояние…
Бум! Лифтът спря. Бяха стигнали крайната станция. Заливайки се от смях, пътниците заслизаха.
— На старата госпожа й се зави свят от височината — каза един от скиорите.
— Ами — отвърна друг. — Още е пияна от снощи!
Леля Юлхен и двамата по-възрастни господа се настаниха на шезлонгите.
— Не искаш ли по-напред да се насладиш и ти на гледката, мила лельо? — запита Хилде.
Тя бе застанала до Хагедорн при оградата и се оглеждаше на всички страни.
— Оставете ме намира с вашите планини! — изръмжа лелята, сключи ръце върху жакета си и каза: — Добре си ми е така!
— Струва ми се, че пречим — прошепна Хагедорн.
Шулце имаше остър слух.
— Изчезвайте! — заповяда той. — Но след един час да сте тук, инак ще си имаме разправии! Кръгом, марш!
Сетне му хрумна още нещо:
— Фриц! Не забравяй, че сега аз изпълнявам ролята на майка ти!
— От вчера насам паметта ми е много отслабнала — заяви младият човек.
Сетне той тръгна след Хилде. Но го спряха още веднъж. Някаква женска ръка се протегна към него от един шезлонг. Беше Малбре.
— Сервус, господин докторе! — каза тя и нарочно завибрира с хубавия си алтов глас. Погледна го примирено в очите. — Позволете ми да ви запозная с мъжа си. Той пристигна тая сутрин.
— Каква приятна изненада! — каза Хагедорн и се здрависа с един елегантен господин с черни мустаци и изморен поглед.
— Чух вече за вас — каза господин фон Малбре. — Вие сте главната тема за разговори през този сезон. Моите почитания!
Хагедорн се сбогува бързо и последва Хилде, която стоеше сред снега и чакаше в подножието на стълбата.
— Пак ли някоя обожателка? — запита тя.
Фриц сви рамене.
— Искаше да я спасявам — разказа й той. — Страда от хронична способност да се пригажда. Тъй като последните й любовници били повече или по-малко повърхностни по природа, беше решила — опасявайки се да не занемари своя богат духовен живот — на радикално лечение. Искаше да се изкачи до нивото на някой ценен човек. И тоя ценен човек съм бил аз. Но ето че сега съпругът пристигна!