— Ами ако той изобщо не може да ме търпи — запита угрижено младият човек. — Може би иска ти да се ожениш за някой банков директор. Или за някой ваш съсед ветеринар. Или за някой училищен съветник, който всеки ден седи насреща му в трамвая. Такива неща са се случвали вече. И като чуе само, че аз нямам дори работа!
— Все ще си намериш някаква — утеши го Хилде. — А пък ако и след това се опъва още, ще престанем да го поздравяваме на улицата. Той не може да понася подобно нещо.
— Или пък колкото се може по-скоро ще го направим дядо на десет внучета — обмисляше Фриц. — И после ще му пъхнем и десетте в пощенската кутия. Това винаги оказва въздействие.
Леля Юлхен разтвори уста и запуши ушите си.
Шулце каза:
— Точно тъй! Ще му видите сметката вие на тоя дядко!
Господин Кеселхут предупредително вдигна ръка.
— Не бива да говорите за господин Шулце с такова пренебрежение, господин Шулце!
Това дойде вече прекалено много за леля Юлхен. Тя стана и поиска да се връщат в Брукбойрен.
— Но с лифта не пътувам! — заяви тя.
— Да се мине пеш разстоянието е много по-опасно — каза Хагедорн. — А освен това трае цели четири часа.
— Тогава ще остана тук и ще дочакам пролетта — заяви категорично лелята.
— Но аз вече купих билетите за връщане — рече господин Кеселхут. — Нима ще допуснете билетът ви да пропадне?
Леля Юлхен се бореше със себе си. Гледката бе покъртителна. Най-сетне тя каза:
— Това естествено е друго нещо.
И се отправи първа към станцията.
Пестеливостта създава герои.
Седемнадесета глава
Надежди и проекти
Рано следобед, докато всеки от по-възрастните госпожи и господа се унасяше в лек сън. Хилдегард и Фриц отидоха в гората. Държаха се за ръце. Поглеждаха се усмихнати. Понякога спираха, целуваха се и галеха нежно косите си. Играеха на гоненица. Но най-вече мълчаха и им се искаше да прегърнат всяка елха. Щастието тежеше на раменете им като тонове шоколадови бонбони.
Фриц замислено каза:
— Всъщност ние сме две доста разумни същества. Аз във всеки случай приемам, че е така. На какво се дължи тогава, че постъпваме точно тъй глупаво, както другите влюбени? Държим се за ръчички. Скитосваме ръка за ръка сред оголялата природа. Готови сме едва ли не да си отхапем един на друг носа. Нима това не е идиотско? Госпожице, моля за вашето некомпетентно мнение!
Хилде скръсти ръце пред гърдите си, поклони се три пъти и каза:
— Височайши султане, позволи на твоята твърде недостойна робиня да отбележи, че мъдростта никога досега не е свирила първа цигулка в любовния концерт на народите.
— Станете, скъпа графиньо! — извика патетично той, макар че тя съвсем не беше коленичила. — Станете! Който е толкова мъдър, че осъзнава границите на мъдростта, трябва да бъде възнаграден. С това аз ви въздигам в сан моя камериерка a la suite5!
Тя стори дворцов реверанс.
Ей сега ще се разплача от вълнение, ваше величество, и моля за разрешение да се изкъпя в сълзите си.
— Да бъде! — заяви с кралска осанка той. — Внимавайте обаче да не се простудите!
— Съвсем не, маестро! — каза тя. — От опит знам, че температурата на моите сълзи обикновено се колебае между, двайсет и шест и двайсет и осем градуса по Целзий.
— Тогава добре! — извика той. — А кога ще постъпите на служба в двора ми?
— Веднага щом пожелаеш — заяви тя.
Сетне внезапно, въпреки подкованите си обувки, започна да танцува.
— Касае се за „Умиращия лебед“ — добави за разяснение тя. — Моля да се обърне особено внимание на дългата ми шия.
— Продължавайте да танцувате! — рече той. — Довечера ще мина да ви прибера.
Той тръгна. Тя се спусна след него, като ревеше с глас и се преструваше на уплашена. Той я хвана за ръка и каза:
— Глупаво дете!
Но лебедът умря обясни с жар тя. — А пък да останеш самичка в гората с една толкова голяма мъртва птица — хухухуууу!
Той я потупа по рамо го и продължиха да се разхождат. След известно време той етапа сериозен.
— Колко пари трябва да печеля, за да можем да се оженим? Много големи изисквания ли имаш? Колко струва пръстенът на ръката ти?
— Две хиляди марки!
— Олеле мале! — извика той.
— Но това е хубаво — вече тя. — Можем да го заложим!
— Ей сега ще те натрупам! Няма да живеем от онова, което залагаш ги, а от парите които печеля аз.
Тя сложи ръце на хълбоците си.
— Аха! Значи тъй ти изнася, а? Отвратителен егоист! Всички мъже са егоисти. Четох, една книга. В нея го пишеше. „Стопанският капитал и моногамията“, така се казваше книгата. Вие сте коварен дребнав пол, бррр! — Тя се разтърси като мокър пудел. — Четири месеца бихме могли да живеем от този пръстен! В тристайно жилище с индиректно осветление! Включително централното отопление и асансьора. А през неделните дни бихме могли заедно да зяпаме през прозореца! Но не! Ти предпочиташ да ме натикаш и консервена кутия като млад зеленчук. Докато ми порасте бяла брада. Само че аз не съм млад зеленчук!