— И бяло! — напомни му Големият. — Ех, че пари ще спечелиме, ех, че…
— Но — прекъсна го Средният — аз не съм съгласен да поим сиромасите с вино без пари. Само оня, който има пари той-ще пие вино!
— Тъй, амче как! — рече Най-големият и извади меча си от ножницата. Удари ремъчното въже с острието и го преряза.
Въжето се свлече в кладенеца и падна в краката на Най-малкия брат. Той разтвори широко очи, разбра какво е станало и прехапа устни.
От очите му потекоха две сълзи.
— Моите братя ме оставиха в кладенеца — да ме изяде Ламята — прошепна той, — но аз ще я убия!
И като изви поглед нагоре, изоставеният изрече тези думи:
НАЙ-МАЛКИЯТ БРАТ ЯХВА ЧЕРНИЯ ОВЕН
Най-малкият брат удари силно с юмрук желязната врата. Повтори, потрети. Никой не отговори. Натисна с рамо, но вратата не мръдна, защото беше здраво заключена отвътре. Тогава той доближи окото си до ключовата дупка и погледна през нея. И видя равна зелена поляна. Далеко някъде тичаха на ежени един срещу друг два овни: единият бял като памук, другият чер като въглен.
Надясно от вратата се възземаше нагоре дънерът на един клонат дъб. В дънера имаше побит гвоздей, а на гвоздея висеше окачен зъбат ключ. До самия дънер на припек дремеше гущер, голям колкото котарак, с коронка на главата. Камъчетата на коронката блещукаха като росни капки. Едното от задните крачета на гущера беше завързано със златна верижка. Краят на верижката завършваше омотан около желязно колче, побито в земята.
Най-малкият брат свирна продължително с уста. Вързаният гущер трепна, завъртя глава, ослуша се и проговори с човешки глас:
— Кой си ти, дето свирна през дупката?
— Човек съм! — отговори Най-малкият.
— Какво искаш? — попита гущерът и захвана неспокойно да мятка опашката си.
— Да вляза! Отвори желязната врата!
Гущерът поклати глава. Коронката му сякаш почна да прави поклони.
— Не може! — писна той. — На човеци не отварям!
— А на кого отваряш?
— Само на Ламята.
— Ти какъв си тук? — попита Най-малкият.
— Ламски ключар.
— А защо носиш коронка на главата си?
— Някога бях цар на гущерите в Голямата пещера. Мои бяха всичките подземни съкровища. Две вкаменени кучета с очи като паници пазеха съкровищата на пещерата, но веднъж, когато бях забравил вратата отключена, Ламята се вмъкна в пещерата, налапа вкаменените кучета, задигна колкото можеше от скъпоценните камъни, пък-мене направи роб. А ти кой си?
— Аз съм най-малкият син на онова козарче, което някога спаси твоето гущерче от наводнението. Моля ти се отключи ми да вляза!
Гущерът много се зарадва, като чу тия думи. Чевръсто запълзя по кората на дъбовия дънер, захапа окачения на гвоздея ключ, слезе долу, сетне се изкачи по желязната врата, навря ключа в дупката и го завъртя с предните си крачета.
Вратата се отвори.
— Добре си ми дошъл — рече заробеният цар Гущер. — Аз никога няма да забравя добрината, която твоят баща направи на моето гущерче. Много ми е мъчно за него. От петнайсет години не съм си го виждал.
Най-малкият влезе, изправи се под дъба и попита:
— Кажи ми къде е Ламята?
— На Долната земя — тихо прошепна Гущерът, — но ти се пази от нея! Не се мяркай пред очите й, защото е ранена и фучи.
— А как мога да стигна на Долната земя? — загледа се Най-малкият брат към поляната.
— Видиш ли ония овни, дето удрят челата си? — посочи с крачето си гущерът. — Те се бият от незапомнени времена. Когато надвие белият — на небето се показва ясно слънце, а когато вземе връх черният — на небето грейва месечина. Ако яхнеш черния овен — той ще те смъкне на Долна земя, метнеш ли се на белия — ще излезеш на Горна земя, откъдето си дошъл.
Най-малкият брат изслуша внимателно думите на гущера, наведе се, хвана с ръце златната верижка и я скъса.
— Благодаря ти, гущерко, дето ми отвори! — рече той. — А ти си вече свободен! Иди си пак в пещерата да си видиш гущерчето и да пазиш подземните съкровища!