— Защо? — попита Най-малкият брат.
— Защото цар Патаран не рачи да даде дъщеря си на Ламята, Трябва да ти кажа, че всяка сутрин от Ламската гора в нашия град пристигаше един елен с ей такива рога. Той теглеше колесничка, цялата направена от стъкло, и отнасяше по една девойка. Такъв мирен договор сключи царят с Ламята: всеки ден да й даваме по едно момиче. Царят разпореди да предаваме чедата си наред. И ние ги давахме, а сърцата ни се обливаха в кръв. Но когато доде редът на царската дъщеря Вейхайвей — негово величество отказа да я предаде, не била за ядене, в жилите и течала господарска кръв. Стъклената колесничка се върна в гората за първи път празна. През същия ден в града се изтърси великанът Ох, кипнал от гняв, и задъни чучура на чешмата. Седем дни не сме слагали капка вода в гърлата си. Плакахме, простирахме ръце, молихме се на царя да даде Вейхайвей, но той не послуша народната молба. Тогава решихме всички да напуснем Пата-рана и да го оставим сам — да пукне от глад. Уплаши се Патаран от народа и склони да даде дъщеря си. Днес царедворците отведоха Вейхайвей на чешмата — пременена, нагиздена.
Навън се чуха звънчета, като се приближиха, зачуруликаха силно и се отдалечиха.
— Стъклената колесничка пристига! — рече бабичката, — Чули звънчетата й. Тя е дошла за Вейхайвей.
— А твоята дъщеричка къде е сега? — попита гостенинът.
— Моята Златушка замина преди седем дни с тази същата колесничка и вече не се върна, миличката. Взе си и котенцето, дето много си го обичаше. Остана само герданчето й.
Старицата дълбоко въздъхна, погледна мънистеното герданче и продължи:
— Ох, чедо, мамино, дали си ми живичка, или те е нагълтала ненаситницата! Заведох я аз сутринта пред чешмата, под орловото гняздо. Щом спряхме — зададе се еленът, който тегли стъклената колесничка…
В МРАЧНИЯ ДВОРЕЦ НА ЛАМЯТА
Ето какво се беше случило през оня тъжен ден, когато старицата се раздели с дъщеричката си. Стъклената колесничка спря. Звънчетата се сборичкаха по шията на елена и изведнъж млъкнаха. Вратичката се отвори. Една дълга костелива ръка се протегна навън, хвана момичето за десницата и го намъкна вътре.
Еленът изви колесничката и се втурна назад към гората, над която припламваха огнени езици. Колесничарят беше нищо и йикакво човече — Педя човек, лакът брада. Момичето погледна през рамото му и видя една огромна стена, от неравни камъни изградена, ръждива и опушена. Тя заобикаляше кулите на Ламята.
Нещо грозно и страшно вееше от тия кули. Почернели комини бълваха — кълба от дим и пламъци. Чуваше се тежък грохот на подземни работилници. Звънтяха наковални, сякаш стада с хлопки се прибираха вечерно време в кошарите.
Покрай стената се точеше дълбок ров, напълнен със зелена вода. От водата показваха глави лениви крокодили. Змии приплясваха като камшици.
Щом еленът стигна до стената, една висока порта разтвори крилете си, отвътре се източи навън скърцащ железен мост, протегна се като изкаран език на чудовищно влечуго и се намести над рова.
Каручката се плъзна по моста и влезе. Мостът се дръпна назад, крилете на портата хлопнаха и се затвориха.
Мрачен дворец се възправи пред очите на Златушка, която си показа главата през прозорчето на стъклената колесничка и уплашено захвана да примигва.
Напреде й се извишаваха колонади от чер святкащ мрамор, набразден с малахитови нишки. Между клоните нагоре се виеше стълбище от гранит. Двуглаво куче със златен синджир вардаше стълбището.
Наблизо се чуваха гласове на кукумявки. Прилепи размахваха криле в мрежи от паяжини. Мяучеха диви котараци.
Великанът Ох слезе бавно по стълбището и застана на най-долната площадка. Трй беше висок колкото мраморните колони. На шията му висеше гердан с ключ.
Стъклената каручка спря пред нозете му. Педя човек отвори вратичката и Златушка посегна да скочи. Тогава двуглавото куче налетя стръвно и се опита да я захапе с двете си глави, но великанът го ритна толкова силно, че синджирът му се скъса и разяреното животно отхвръкна в градината.
Ох се наведе, хвана за ръка смъртно изплашената Златушка и я повлече по стълбището.
Отмъкна я в една широка задимена стая с катранясали от сажди греди. Насред стаята клокочеше подкладен казан. Под казана пращяха главни от вековни дървета.
В къта имаше миндер, постлан с червеникави мечи кожи. На мин-дера някой беше захвърлил една тамбуричка с три жички. Железен светилник с три лоени свещи осветяваше стаята на Ох.
Великанът се обърна към пребледнялата си гостенка:
— Имала си късмет — рече той. — Нощес майка ми се върна с окървавена уста. Някой е пронизал езика й със стрела. Затуй не може сега да те изяде. Седни там! — посочи й миндера и я блъсна.