Измъкнах козичката от хралупата и я пуснах да тича по влажната трева.
Но ето че суходолието изведнъж оживя. Като стена пристигна мътен порой. Той мъкнеше камъни, прекатуряше дървета, подкопаваше ронливия бряг. На бърза ръка заля цялото корито. Всичко наоколо захвана да бучи.
Само острият камък с гущерчето стърчеше над клокочещатавода, Злочестото животинче се беше вкопчило в камъка, въртеше главичката си, махаше тревожно с опашката си, мигаше уплашено и тънко писукаше с гущерското си гласче: „Олелеее! Няма ли кой да ми помогне?“
Аз чух неговия вик за помощ, извърнах се изведнъж и като видях на какъв огън се пече малката гадинка, сърцето ми се сви от болка. А гущерчето пискаше още по-силно: „Батенце! Батенце!“ — „Не бой се, ида!“ — отговорих му и като грабнах от земята козарската си тояга, насочих я с разтреперани ръце над мътната вода, но тоягата излезе къса. Не можа да стигне до камъка. Бре, ами сега? Огледах се безпомощно наоколо.
А гущерчето се беше изправило на задните си крачета, махаше с предните и пискаше сърцераздирателно: „Отиде на татя гущерчето! Загива наследникът на гущерския престол!“ — „Я, то се побърка от страх!“ — рекох си аз и бързо съблякох дрехите си. Безстрашно се бухнах в поройната вода. Стихията ме блъсна с голяма сила и се опита да ме повлече надолу, но аз напрегнах сили, почнах да греба с ръце като с лопати и най-сетне се добрах до камъка. Като наближих, махнах нагоре с ръка и викнах на гущерчето: „Скочи върху главата ми!“
Гущерчето рипна върху главата ми и вкопчи ноктите си в косата ми. Обърнах се назад, но реката ме надви и ме повлече надолу. Опита се да ме удави. Захвана да ме блъска ту към брега, ту навътре. Набута ме в един опасен въртоп. Задъхан и омаломощен, най-сетне се докопах до един корен, напрегнах сетне сили и се измъкнах на брега. Търкулнах се и отпуснах хлава на тревата. Дишах тежко, едвам си поемах дъх.
Гущерчето запълзя по гърдите ми и се ослушваше дали бие сърцето ми.
Когато дойдох на себе си, аз се надигнах, потърках си очите и отидох за дрехите си. Облякох се, подсуших се и се наведох да взема гущерчето от земята. Помилвах си го кротичко, а то ми проговори и рече: „Хайде, батко, да вървим!“ — „Къде?“ — попитах го аз. — „В Голямата пещера при цар Гущер. Той ми е баща. Голям владетел е моят баща. В негови ръце се намират всичките подземни съкровища. Баща ми е много добър. Като узнае какво си направил, за да ми спасиш живота, ще сграби с две шъпи скъпоценни камъни и ще посегне да ти ги изсипе в торбичката, но ти камъни не вземай!“ — „А какво да поискам?“ — рекох му. — „Искай белокорото дръвче, дето е посадено в пръстеното гърне!“
В ГОЛЯМАТА ПЕЩЕРА
Дълго вървяхме по една камениста козя пътечка, додето стигнем гущерската пещера. Гущерчето стоеше на рамото ми, гледаше напред и викаше на ухото ми: „Още малко! Още малко!“
Най-сетне пред очите ми блесна вратата на пещерата, направена от слюдени плочки, цялата поръсена със звездички като очите на гущерчето.
„Стигнахме!“ — радостно извика гущерчето и скочи на земята.
Чевръсто изпълзя към вратата, хвана се с нокътчетата си и се покатери нагоре между звездичките до ключовата дупка. Надникна през нея и рече: „Куку!“
Пещерната врата скръцна и се отвори. Две вкаменени кучета с очи като големи паници мигом оживяха и ни преградиха пътя, но гущерчето им викна „циба!“ я те подвиха опашки, дадоха ни път, застанаха на местата си и пак се вкамениха. Влязохме вътре.
Пещерата беше приказно хубава. Навсякъде блещукаха кристали, големи като лешници и орехи, а имаше и блестящи камъни колкото кокоши яйца.
На трон, направен от ръката на нечуван майстор, седеше цар Гущер с коронка на главата. На коронката му горяха три реда камъни: първият ред — тъмночервени рубини като малини, вторият ред — жълтозелени изумруди като бистра морска вода, а третият — огнени топази като очи на папагали. Цар Гущер беше големичък като котарак. Жезълът му — издялан от златист планински кристал. На шията му имаше гранатова огърлица, на раменете му — наметало, изтъкано от тънки златни жички.
Щом видя своето малко гущерче, той се изправи на задните си крака, подпря се на жезъла си и почна да трепери от радост.
„Къде се дяваш, чедо мило?“ — със задаван глас се обърна той към гущерчето.
А то подскочи като рибка и по жезъла се изкачи върху рамото на баща си. Захвана да му шепне нещо на ухото. Старият Гущер, опулен, плесна с ръце и се хвана за главата. Гущерчето пак приближи главичката си до ухото му и продължи да му разказва на каква опасност съм изложил живота си, за да го спася. Когато млъкна, царят, покъртен от всичко, което чу, се обърна към мене, изгледа ме с благодарност и мълчаливо ми направи знак да вървя след него.