Юнакът дръпна юздата на коня си, спря го, разгледа фенера и викна:
— Хей, кой е тука продавачът?
От магазина показа брадатата си глава ламският лакей — Педя човек. Като видя кой седи напреде му, Педя прежълтя от страх.
— Аха, ти ли си бил търговецът! — навъсено го погледна Юнакът и попита сурово: — Колко пари струва този фенер?
Педя човек запелтечи:
— Фффенера ссструва… хиляда жълтици!
— Колко? — кресна Юнакът толкова силно, че продавачът подскокна и се дръпна в дюкяна. — Ще ти оскубя брадата, задето ме лъжеш! — закани му се с пръст купувачът. — Де се е чуло и видяло един фенер да струва хилядо жълтици? Излез вън!
Педя човек се показа отново:
— Той ссструва… ссссто жълтици, но аз ще ти го дам за една жълтица. Вземай го!
Юнакът се обърна към царедворците:
— Дайте му една жълтица и отнесете фенера в готварницата!
Като обиколи целия град и надвечер се прибра в готварницата, Най-малкият брат завари всяко нещо подредено и сложено на мястото му. Котките ги нямаше, запалената покривка беше сменена с нова — чиста и снежнобяла. Макар че на огнището под камината гбряха дебели главни — в готварницата цареше полумрак.
Фенерът стоеше изправен зад вратата.
Юнакът се разположи на миндера и плесна три пъти с ръце. Вратата скръцна и в кухнята влязоха дванайсет готвачки с бели престилки, с червени герданчета и кривнати шапчета на главите. Всяка беше боднала на ухото си по една латинка, а главната готвачка — две.
Готвачките се наредиха в полукръг и се поклониха.
Главната готвачка рече:
— Заповядай, Юначе!
— Запалете фенера! — поръча гостенинът.
— Ей сегинка — връцна се главната готвачка, затече се към огнището и се наведе за главня, но додето я вземе — фенерът блесна сам с ослепителна светлина и озари цялата покъщнина.
Готвачките до една ахнаха, поразени от туй чудо. Развикаха се:
— Фенерът се самозапали! Фенерът се самозапали!
— Тихо! — накара ги да млъкнат главната готвачка. — Друго какво искаш, юначе?
— Искам да ям, да ям! — отвърна Най-малкият брат и отвори устата си, за да видят колко е гладен.
Готвачките се разшетаха. Наредиха трийсет и две паници, търколиха един бял хляб като воденичен камък, донесоха димящи тенджери и почнаха да сипват разни яденета. Като сколасаха, главната готвачка покани гостенина:
— Наздраве, Юначе, да ти е сладко!
Сетне тя направи знак с глава на другите готвачки и всички се измъкнаха от кухнята.
Юнакът седна до масата, хвана големия хляб, но додето го разчупи — три пъти се изпоти. Захвана да тика в устата си големи залъци. Загреба с лъжицата ядене, сръбна и си каза:
— Ох, че сладко! Откога не съм ял топло ядене!
Но в същото време вратичката на фенера скръцна и се открехна полекичка. На прагчето се появи Златушка.
— И аз съм гладна! — каза тихичко момичето.
Юнакът извърна очи и изтърва лъжицата върху покривката:
— Коя си ти?
— Аз съм едно непознато момиче, но ти изцапа покривката.
— Нищо — отговори Юнакът, — готвачките ще я изперат. А ти що щеш във фенера?
— Досега бях робиня на великана Ох — почна да разказва Златушка, — после моите братя ме скриха във фанера, после Педя човек ме откара със стъклената каручка в магазина за Продан, после ти се появи на кон и ме купи за една жълтица.
— Ти да не си дъщерята, на оная, крайната бабичка с шестимата синове? — попита Юнакът.
— Аз съм, ами коя! — отвърна Златушка.
— Слизай тогава да ядем!
Златушка посегна да скочи, но момъкът я превари, протегна ръце, пое я от фенера и я сложи да стъпи на краката си.
— Хоп! — извика весело момичето и се намести на масата срещу него.
Грабна една лъжица. Нагреба си ядене. Тя държеше хубаво лъжицата и внимаваше да не си окапе роклята. А Юнакът не снемаше очи от нея. Златушка го попита:
— Защо ме гледаш тъй?
— Защото си най-хубавото момиче на света.
— Не приказвай такива думи — дяволито го заплаши с пръст девойчето, — защото имаш пръстен на ръката си.
Юнакът погледна пръстена на Вейхайвей, намръщи се, изкара го от пръста си и го пусна в кратунката за сол, окачена над камината.
— Този пръстен — рече той — не беше за мене, нито съм го искал. Навря ми го на пръста едно бостанско плашило. Сега вече нямам пръстен! Искаш ли да дойдеш с мене на Горна земя?
Златушка наведе глава. Клепките й паднаха срамежливо. Те бяха като две златни метлички, а очите й приличаха на кюстендилски хрущялки.
— Искам — рече тя, — но не мога да тръгна, преди да са излезли моите братя от тъмницата на Ох.