— Защо ме оставиха моите братя на зверовете?
— Твоите братя не са добри хора. Те искаха да откраднат кошничката със златните ябълки и годеничката ти. А като се върнат в къщи — смятаха да излъжат баща ти, че те са убили Ламята, за да получат имота му. Но който копае яма за ближния си — сам пада в нея.
— А какво ли стана с магарето ми? — досети се изведнъж Най-малкият.
— Нищо му няма. За да не му дават овес, кръчмарите го натириха в гората, да го одрънкат вълците, но то не се предаде, а захвана да троши зъбите на зверовете с подковите на задните си крака. И стана тъй, че наместо магарето да бяга от зверовете — те офейкват, щом го зърнат в гората. Скитори из храсталаците. Сутрин яде малини, а вечер — боровинки. Като се досети за тебе, то захваща да реве тъй, че цялата гора кънти от гласа му.
Най-малкият хвана главата си с две ръце и се замисли дълбоко. Магаре клепоухо, а пък у него има повече човещина, отколкото у братята му. Странникът съблече абичката си и я постла на тревата.
— Легнете си — покани той и двамата — да поспите, защото сте много уморени. Виждам, че очите на Златушка се затварят за сън.
Най-малкият и Златушка се търкулнаха върху постланата дрешка и заспаха като заклани.
Тогава странникът извади от торбичката крилете си, намести ги на раменете си, хвана тихичко юнака с дясната си ръка, Златушка — с лявата и полетя:
над горските върхари, позлатени от лунната светлина,
над реките, заглъхнали внощен покой,
над езерата и, моретата,
над най-високите планински върхове —
към родното село на тримата братя.
След потайна доба крилатият старец се върна, намери магарето заспало пред самите бърлоги на вълците, хвана го за ушите и го издигна към месечината.
Пренесе и него.
У ДОМА
Русата глава на слънцето се окъпа в каменните корита на чешмата.
Настъпило беше светло и радостно утро. Юнакът и Златушка още спяха върху постланата дрешка на странника. Магарето се въртеше край заспалите, душкаше, краката им и мърмореше:
— Тези крака са батювите, а тези — какините!
Първа отвори очи Златушка. Разшава се, поизправи се седнала и почна да оправя косите си. Най-малкият брат я усети, прозя се сладко, скочи на крака и се обърна към странника, който плискаше лицето си на чешмата с вода:
— Къде сме? Странникът се понадигна:
— На същото място, където спахме с братята ти през оная далечна нощ, когато потеглихме по следите на Ламята. Оттук до бащината ти къща има само един ден път.
Най-малкият брат приближи до странника, разгледа го от главата до петите, втренчи се в очите му и попита:
— Кой си ти, дето ме отърва нощес от вълците, и защо вървиш подире ми?
Чудна усмивка озари устните на странника:
— Аз съм твоят късмет.
— А къде останаха братята ми?
— И братята ти потеглиха насам, но те никога няма да стигнат до бащината си къща.
— Защо?
— Защото от оная къща, където ги оставихме, до бащиния ти дом има сто години път.
Като изрече тия думи, странникът мигом изчезна, сякаш никога не го е имало.
Най-малкият брат и Златушка се наместиха върху гърба на своето магаре. То наостри уши, изрева и се понесе вихром към родното, село.
Ето го бащиния дом! Тежката дъбова порта скръцна и се разтвори, но магарето не мина през портата, а прескочи по стар обичай през оградата.
Дядо Върбан се показа на прага и сложи ръка над очите си — да види кой му е дошъл на гости. И като зърна най-малкия си син, непознатото момиче и магарето, старият баща протегна към тях ръце. Устните му прошепнаха:
— Добре сте ми дошли! Честит съм, че ви дочаках! Най-малкият се наведе и му целуна десницата и Златушка му се поклони до земята.
В клоните на сенчестия орех зачуруликаха славеи. Златушка огледа новия си дом и ахна:
— Колко е хубаво тука!
— Аз, тате — рече най-малкият, — довърших Ламята и ти донесох всичките ябълки, които беше отмъкнала.
И му подаде кошничката.
Старецът я пое и дигна нагоре десницата си:
— Бъди ми жив и здрав, сине! Двамата с тебе ще развъдим тия чудни плодове! От всяка семка Ще поникне дръвче. Не е далеч времето, когато по цялата земя ще зашумят ябълкови градини и за всяко дете ще има сочни златисти ябълки. А поколенията ще казват: „Колко са сладки дядовите Върбанови плодове!“
Петелът плесна с криле, силно изкукурига и приказката свърши.