И като му подаде лъка и стрелите, старецът продължи:
— Кон не мога да ти дам, защото Ламята изяде хранените ми коне. В яхъра има само едно магаре. Ако не те е срам да яхаш магаре — вземи го.
— Защо да ме е срам? — усмихна се Най-малкият и отиде в яхъра да изведе магарето.
Хвана го за повода и го дръпна от яслата, но магарето се опъна. Той го теглеше напред, а то се дърпаше назад. Ура-тута, най-сетне го измъкна на двора и се метна пъргаво отгоре, му. Като видяха брата си върху магарето, големите почнаха да му се присмиват. Единият рече:
— Пила коза вино, че тръгнала към гората да се бори с вълка!
А другият попита:
— Къде отиваш, братче, с този крилат змей? Най-малкият нищо не им отговори, а смахмузи магарето и препусна. Магарето ревна гороломно, хвръкна нагоре и наместо да мине през отворената порта — прескочи високия дядо Върбанов зид и се понесе като същински вихрогон. Дим се дигна подире му. Месечината, която гледаше отвисоко, прехапа устни: такъв ездач и такова пламенно магаре тя не беше виждала никога.
Когато магарето навлезе в гората — дърветата се оттеглиха из-поплашени наляво и надясно, за да му сторят път. Птиченцата в гнездата, се стреснаха, подадоха главички изпод крилата на майките си и се ококориха, но щом видяха хвърковатото нещо — мигом се мушнаха в перушината и зашепнаха:
— Олеле мале, че страшно!
Но Петко Страшника се възправи неустрашим пред запъхтяното магаре и викна:
— Стооой!
Най-малкият брат закри очите си с ръка, ужким беше уплашен, и рече:
— Моля ти се, Петко, не ме плаши, защото сърцето ми ще се пукне от страх. Остави ме да убия Ламята!
Плашилото размаха ръце:
— Убий я, бате! Но без мене къде? Ако аз не ти помогна — твоята песен е изпята!
— А как ще ми помогнеш, Петканчо? — попита Най-малкият.
— Как ли? — щом се зададе Ламята, аз ще изрева страшно като мечка, тя ще се уплаши, а пък ти удряй по главата.
— Добре си го намислил — рече Най-малкият брат и скочи от магарето. — Сега стой и не мърдай, а пък аз ще се потуля в клоните на онуй дърво, дето е зад копата.
И като отиде при дървото, момчето прегърна дънера му с две ръце и се изкачи нагоре като котка. Сгуши се в разлистените клони и опъна тетивата на лъка. Замръзна на мястото си с очи втренчени нататък, откъдето щеше да се зададе Ламята. А Петко, за да не остане назад, подскокна, тъй както може да подскача всяко бостанско плашило, и се хопна върху копата. Поби единствения си крак най-горе в сеното, сложи ръка върху челото си и се облещи.
Зъби трака — ламя чака!
Настана полунощ. Под ябълката безмълвно се плъзна кошутата със сърненцето си.
Изведнъж в далечината затътна гръм, трясък разтърси нощната тишина. Пристигна Ламята. Този път тя беше сърдита за нещо. Очите й грозно пламтяха. Цялата гора се запали. Петко се опита да изреве, но не можа, защото му се беше схванал езикът от страх. Магарето вихром обиколи три пъти около ябълката и процвили като кон.
Ламята се втурна право към дървото. Отвори устата си. Езикът й се подаде навън като огнена лопата. Тъкмо когато дъхът на чудовището разклати клончето със златната ябълка — една стрела звънна и прониза ламския език.
Ламята нададе страховит рев. Магарето са прескунди три пъти; презглава, а Петко падна в несвяст, олюля се насам-нататък, размаха вдървените си ръце и се събори от копата надолу с главата.
— Щом зарасте раната ми — пак ще се върна! Тогава да му мислите! Дърветата с корените ще изтръгна! — закани се Ламята.
И като се втурна яростно — тя помете цялата гора. А Петко Страшника се беше проснал на очите си и не мърдаше.
ПО СЛЕДИТЕ НА ЛАМЯТА
Дядо Върбан и двамата му големи синове стояха прави пред пътната врата и се взираха в далечината. Чакаха.
— Изведнъж се чу силен тропот. Пристигна вихреното магаре. От него скочи Най-малкият брат — възбуден, запъхтян. Бащата протегна ръце към него и попита с тревога:
— Какво стана, сине, уби ли я?
— Не съм, тате — отвърна Най-малкият, — само езика й пронизах с една стрела.
— А златната ябълка?
— И този път я отнесе!
Като чу какво е станало, бащата въздъхна-дълбоко и съкрушено отпусна, глава.
Тогава Най-малкият брат му рече:
— Не се съкрушавай, тате! Аз ще довърша Ламята.
— Не е то лесна работа — изпъшка старецът, — как ще я намериш?
— Как ли — живо заговори Малкият, — нали я нараних със стрелата — ще тръгна по кървавите капки, които са отбелязали нейния път. Накрай света ще ида, но ще я намеря.
Бащата се съживи. Очите му се разведриха:
— Върви, сине — рече той, — дано я намериш. Ламята тряба да бъде наказана.
— И аз ще ида! — извика Най-големият.