— И аз! — обади се Средният брат, макар че не му се ходеше. Той се срамуваше да остане надире от братята си.
Дядо Върбан дигна ръка и ги благослови:
— Облягайте се един на друг, синове мои, защото сговорната дружина планина повдига. Недейте се разделя никога! Елате подире ми да ви дам оръжие!
И той бавно заслиза по каменните стъпала на домашното подземие. Отвори вратата. Светлина нахлу вътре и озари наредените в дъното винени бъчви, корабът за грозде, обърнат надолу с рогата, голямото сито от биволска кожа, с което отделяха зърното от плявата. На голата стена висяха три меча с потъмнели ножници. Старецът приближи до тях, откачи първия, дигна го нагоре и като го размаха, рече с развълнуван глас:
— С този меч през младите си години съм убил в Тилилейската гора мечка-стръвница. Тя беше звяр нечуван. Нападаше и хора, и добитък. Но една нощ аз я причаках, потулен в шумака край говедарника — и я съсякох.
— Дай го на мене! — втурна се Най-големият брат и посегна да грабяса меча.
Дядо Върбан му го подаде тържествено и откачи втория меч, чиято дръжка беше поръсена с коралови капчици.
— С този съм отървал три синджира роби! Какъв бой съм водил с поробителите, додето ги прокудя!
— Той е за мене! — извика Средният брат, пое го от ръцете на стареца и го окачи на бедрото си.
— А този, с простата желязна дръжка и липова ножница, може да сече дърво и камък. Направи ми го ковачът Данаил от един железен камък, който падна от небето през същата оная година, когато посадих ябълковото дърво в горския пущинак.
— Той е за мене! — обади се Най-малкият брат. Бащата му го подаде и разтвори ръце:
— А коне, както знаете — нямаме! Остана само магарето, което макар че има дълги уши — не е за изхвърляне. Надхващайте се на патерицата за него.
Най-големият брат се начумери:
— Аз не приемам да яхам на магаре!
— И аз не приемам! — повтори Средният.
— А Пък аз ще го яхам! — викна Най-малкият.
На изпроводяк дядо Върбан прегърна и тримата свои синове, изгледа ги за последен път и рече:
— Помнете още едно: който убие Ламята и ми донесе поне една златна ябълка — той ще наследи имота ми!
НА ПЪТ
Път. Широк и безконечен. Коловозните дири се бяха врязали дълбоко в земята. Като монети лъщяха накапалите кървави капки от езика на ране ната Ламя.
Тримата братя се точеха един подир друг.
Най-напред вървеше Най-големият, подир него мудно се мотаеше Средният, а най-отдире тупуркаше магарето на Най-малкия. Мина пролетта с нацъфтели дървета и птичи яйца в гнездата, а тримата все вървяха, вървяха, вървяха.
Мина лятото. Жетварите натрупаха снопи по нивите. От гнездата излетяха всичките нови птички със заякнали крилца. Зачервиха се плодовете в градините. А тримата не спираха. Ботушите, които първите двама получиха от баща си, бяха продънени. Тръгнаха боси, както пътуваше Най-малкият.
Настъпи есен. Вятърът забрули листата на дърветата. Жеравите се упътиха на юг. Тримата уморени пътуваха. Стигнаха на един кръстопът.
Отляво се зададе странник с тояжка на рамо. На тояжката си той носеше торбичка. Краката му бяха напрашени, но ризата му се белееше като сняг. Крачеше безшумно и леко, макар че беше малко прегърбен.
Като наближи първия брат, странникът се обърна към него и рече:
— Добра ти среща побратиме! Накъде си тръгнал?
— Не я твоя работа! — отговори троснато Най-големият и отмина.
Странникът го изгледа и поклати глава с горчива усмивка. Дочака Средния брат. Поздрави и него:
— Добра ти среща, побратиме! Накъде?
Но Средният брат не го почете с отговор. Странникът учудено го попита:
— Защо мълчиш? Толкова ли не зачиташ хората?
Тогава Средният продума:
— Как не те мързи да изговаряш толкова думи? Сякаш някой ти плаща за всяко отваряне на устата.
Странникът повторно поклати глава. Зададе се Най-малкият.
— Добра ти среща, юначе! — викна странникът.
— Жив да си ми, дядо! — отвърна приветливо Най-малкият. — Накъде биеш път?
Странникът премести тоягата с торбичката на другото си рамо и отговори тъй:
— Аз отивам към оная земя, където свършва най-дългият път. А ти?
— Ние с братята, дето отминаха, сме тръгнали да убием Ламята, но къде е тя — не знаем.
— Вие без мене не ще можете да стигнете до нейното свърталище, затуй тряба и аз да тръгна с вас. Не зная дали ще ме приемете за другар, но аз съм решил да ви съпроводя.
— Приемаме, дядо, защо да не те приемаме. С другар и с разговорка пътят винаги минава леко! — рече Най-малкият и слезе от магарето. Намести му хубаво седлото и се обърна към странника: — Качи се на моето място да се поносиш. Виждам, че си уморен. А пък аз ще походя пеш, нали съм по-млад. Дай си тоягата и торбичката, додето се покачиш.