Странникът, като чу думите им, дигна десница и благослови чешмата:
— Тъй да бъде!
И стана чудо: от чучурите на чешмата бликна червено и жълто вино. Водата в коритата бързо почервеня. Най-големият и Средният брат се втурнаха, залепнаха на двата чучура. Засмукаха ненаситно. Само за миг се откъснаха — да си поемат дъх, и пак продължиха пиенето.
Странникът бутна е ръка Най-малкия по рамото:
— А ти?
Най малкият поклати глава:
— Аз не пия вино!
Когато четиримата отново потеглиха по следите на Ламята, Най-големият и Средният извърнаха очи е голямо съжаление. Мъчно им беше за винената чешма. И нали бяха направили главите, Най-големият скърцаше със зъби.
— Де е Ламята — да я насека на парчета! А Средният ломотеше:
— Ще я разчекна като варена кокошка! Странникът яхаше магарето и се усмихваше под мустак.
СУХИЯТ КЛАДЕНЕЦ
Подир пладне приближиха до един кладенец, направен от дълбан дънер. Върху побито в земята, раздвоено най-отгоре дърво беше поставена дълга кобилица с провесено надолу ремъчно въже и дървено ведро, опасано с железни обръчи. Вятърът клатеше кофата, кобилицата, скърцаше, един гарван седеше кацнал върху гривната и се взираше с едното си око надолу. Когато пътниците затрополяха съвсем наблизо, гарванът изграка тревожно и хвръкна.
Ламските дири стигнаха до самия кладенец и там свършваха.
Странникът посочи с пръст кладенеца:
— Ей го Сухия кладенец, където влиза и откъдето излиза Ламята. Той е пресъхнал преди хилядо години. Слизайте долу и търсете Ламята!
Щом изрече тия думи, странникът изведнъж стана невидим, сякаш потъна в земята.
Магарето усети, че му олекна, озърна се, тропна с предния си крак и хукна към гората. Тримата братя се спогледаха озадачени.
— Дой ще слезе първи? — попита Най-малкият. Най-големият се изпъчи и направи две крачки напред. — Аз! — рече той.
Изкачи се върху гривната и нали беше пиян, олюля се, насам, натам—аха-ха — да падне в кладенеца. Криво-ляво успя да намести единия си крак във ведрото. С две ръце стисна ремъчното въже. Предното рамо на кобилицата се наклони надолу.
Най-малкият му поръча:
— Бате, ако се уплашиш от нещо — поклати силно въжето и ние ще те измъкнем.
И като хвана въжето с две ръце, Най-малкият налегна надолу и започна да спуска брата си в кладенеца. Кобилицата скрибучеще плачливо.
Колкото по-дълбоко потъваше оня, дето беше във ведрото, толкова по-страхливо се озърташе. В полумрака се виждаха само камъни, покрити с мъх. Но ето че когато ведрото наближи дъното, измежду камъните се източи една змийска глава. Нейната разтворена уста с жълто езиче засъска и се устреми към единия крак на Най-големия.
Той разтвори широко очи, изрева и разлюля силно въжето. Горните подхванаха ремъка на кобилицата и ведрото отскочи нагоре: Гдавата на Най-големия се показа над гривната. Устата му започна да пелтечи:
— Зззмия!
Във ведрото не стъпи, а седна Средният брат. Той се намести удобно, отпусна надолу краката си и захвана да се люлее.
— Най-малкият увисна на ремъка и ведрото потегли надолу. Додето кобилицата се наклоняваше, Средният брат се прозя сладко-сладко и затвори очи, защото ведрото му се стори като залюляна детска люлка. Къде дъното змията източи повторно главата си и захапа калпака на човека във ведрото.
Средният се стресна. Опули очи и опипа главата си. Щом разбра, че калпака му го няма, той се развика, почна да маха с ръце и разклати въжето.
Най-малкият бързо измъкна и него.
Като стъпи на земята Средният, заговори плачливо:
— Някой ми открадна калпака!
Тогава на мястото му във ведрото стъпи Най-малкият. Той стоеше прав. С лявата си ръка стисна ремъка, а с дясната измъкна меча си.
— Спускайте ме! — викна той.
Пияните братя го блъснаха надолу. Ведрото потъна. Втренчил очи в полумрака, Най-Малкият съзря отдалеч змията, която се беше източила нагоре и го чакаше. Ръката на смелия момък притръпна. Той стисна силно меча си и го дигна нагоре. Замахна и отсече змийската глава, която падна долу. Острието на меча закачи един от зидовите камъни и събори половината му. Откъртеният камък отиде на дъното с грохот.
Раздвиженото ведро се устреми още по-бързо и — туп! — удари се върху здрава земя.
Най-малкият излезе от ведрото и видя камен свод. Под свода — четвъртита ръждива желязна врата. Заключена.
В туй време двамата братя се надвесиха над гривната и надникнаха в кладенеца.
Най-големият заплеска с ръце и извика: — Бухна!
— На дъното! — добави Средният. — Сега какво ще правим? — Я хайде да го оставим в кладенеца, а пък ние да се върнем на чешмата, от която сега тече вино! Искаш ли? — предложи Големият. — Искам! — отговори Средният. — Там можем да си отворим кръчма и ще продаваме на пътниците червено вино!