— Е, ако любовницата му го изостави, той ще намери приятели, уверявам ви в това. И така, любезни стопанино, не се тревожете за нищо и продължавайте да полагате за него всички грижи, които изисква състоянието му.
— Господине, вие ми обещахте да не казвате за прокуроршата и да не споменавате нито дума за раната му.
— Разбрахме се: нали ви дадох честна дума.
— О, той ще ме убие, знаете ли!
— Не бойте се, дяволът не е толкова черен, колкото изглежда.
Като каза тия думи, д’Артанян се качи по стълбата и остави съдържателя малко поуспокоен по въпроса за двете неща, на които, както изглежда, много държеше: парите и живота.
Горе, на най-личната врата в коридора, беше написана с черно мастило грамадна цифра 1. Д’Артанян почука веднъж и при поканата да влезе, която чу отвътре, влезе.
Портос лежеше и играеше с Мускетон на карти, за да поддържа привичката. В същото време на огъня се печаха, нанизани на шиш, яребици, а от двете страни на голямото огнище на два котлона кипяха две тенджери, откъдето се носеше смесената миризма на задушен заек и риба с винен сос, които приятно дразнеха обонянието. Освен това писалището и мраморната плоча на един скрин бяха покрити с празни бутилки.
Като видя приятеля си, Портос нададе радостен вик, а Мускетон стана почтително, отстъпи му мястото си и отиде да понагледа двете тенджери, които, изглежда, се намираха лично под негово наблюдение.
— Ах, дявол да го вземе, вие ли сте! — каза Портос на д’Артанян. — Добре дошъл и извинявайте, че не ставам да ви посрещна. Но — добави той, като го погледна с известно безпокойство — знаете ли какво ми се случи?
— Не.
— Нищо ли не ви каза стопанинът?
— Попитах за вас и се качих право горе.
Портос сякаш си отдъхна по-свободно.
— Какво ви се е случило, драги Портос? — продължи д’Артанян.
— Да, случи се така, че като нападнах противника, когото бях промушил вече три пъти с шпагата си и исках да го довърша с четвъртия удар, спънах се в един камък и си навехнах коляното.
— Истина ли?
— Кълна се в честта си! Щастие е имал оня безделник, защото инак щях да го убия на място, уверявам ви.
— И какво стана с него?
— О, не зная нищо! Малко ли му беше? Замина си, изчезна като дим. А с вас, драги ми д’Артанян, какво се случи?
— Значи това навехване, драги ми Портос, ви задържа в леглото? — продължи д’Артанян.
— Боже мой, да! То е причината, но след няколко дни ще бъда на крак!
— Че защо не наредихте да ви пренесат в Париж? Тук навярно страшно скучаете?
— Това мислех и аз. Но, драги ми приятелю, трябва да ви призная нещо.
— Какво?
— Понеже наистина страшно скучаех, както казахте и вие, а имах в джоба си седемдесет и петте пистола, които ми бяхте дали, поканих в стаята си, за да се развлека, един минаващ благородник и му предложих да поиграем със зарове. Той прие и повярвайте, моите седемдесет и пет пистола преминаха от моя джоб в неговия, да не говорим за коня ми, който също отиде като прибавка. А вие как сте, драги д’Артанян?
— Какво да се прави, драги ми Портос — въздъхна д’Артанян, — на човек не може да му върви във всичко. Нали знаете поговорката: „Нещастен в играта, щастлив в любовта“. Вие сте много щастлив в любовта и играта си отмъщава. Но какво са за вас превратностите на съдбата! Нали имате, щастливец такъв, нали имате своята дукеса, която винаги ще ви се притече на помощ?
— Да, но знаете ли, драги ми д’Артанян, че никак не ми върви — рече съвсем добродушно Портос. — Писах й да ми прати някакви си петдесет луи12, които са ми крайно необходими при положението, в което се намирам…
— Е, и?
— И… трябва да е в именията си, защото не ми отговори.
— Истина ли?
— Да. Вчера пак й пратих писмо, още по-настойчиво от първото. Но да поговорим за вас, драги приятелю. Бях започнал, право да ви кажа, да се тревожа за вас.
— Стопанинът на заведението, както изглежда, се грижи много за вас, драги ми Портос — подхвърли д’Артанян, като посочи пълните тенджери и празните бутилки.
— Ами, ами! — отвърна Портос. — Преди три-четири дена този нахал ми представи сметката, но аз го изгоних заедно със сметката му. Така че тук съм, тъй да се каже, нещо като победител, един вид завоевател. И както виждате, понеже се боя винаги от нападение, въоръжен съм до зъби.
— Все пак, изглежда, че от време на време излизате от крепостта — засмя се д’Артанян.
И той посочи с пръст бутилките и тенджерите.
— Не, не аз, за съжаление! — рече Портос. — Това проклето коляно ме задържа в леглото, но Мускетон проучва местността и носи припаси. Мускетон, приятелю — продължи Портос, — както виждате, имаме подкрепление и трябва да се увеличи продоволствието!