Д’Артанян имаше зорко око и подвижен ум, той разбра, че пушката не е отишла там от само себе си и че онзи, който я носеше, не се беше скрил зад плета с приятелски намерения. Реши да избяга, но забеляза от другата страна на пътеката, зад една скала, дулото на втора пушка.
Явна засада.
Младежът хвърли поглед върху първата пушка и с известна тревога забеляза, че тя се насочва към него, но веднага щом дулото й застана неподвижно, той се хвърли по очи на земята. В същото време се раздаде изстрел и д’Артанян чу свиренето на куршума, който прелетя над главата му.
Нямаше време за губене. Д’Артанян скочи веднага и в същия миг куршумът от другата пушка разпръсна камъчетата на същото място на пътеката, където преди малко бе легнал на земята.
Д’Артанян не беше от ония безразсъдно смели хора, които търсят глупава смърт само за да се каже за тях, че не са отстъпили нито крачка. Впрочем тук не се касаеше за смелост — беше попаднал в засада.
„Ако стреля още веднъж — каза си той, — загубен съм!“
И веднага хукна към лагера, колкото му държат краката, с бързината на хората от неговия край, тъй известни с пъргавината си; но колкото и бързо да бягаше, първият, който беше стрелял, успя да напълни пак пушката си, стреля повторно и този път толкова точно, че куршумът проби шапката на д’Артанян и тя отлетя на десетина крачки от него.
Понеже нямаше друга шапка, д’Артанян си я прибра тичешката, стигна запъхтян и много бледен в лагера, седна, без да каже никому нито дума, и се замисли.
Тая случка можеше да има три причини:
Първата и най-естествената: това можеше да бъде засада на ларошелци, които с удоволствие биха убили един гвардеец на негово величество — едно защото щяха да имат един враг по-малко, и, второ, защото този враг можеше да има в джоба си добре натъпкана кесия.
Д’Артанян взе шапката си, разгледа дупката от куршума и поклати глава. Куршумът не беше куршум от мускет, а, куршум от аркебуза19; точността на изстрела го беше навела вече на мисълта, че е стреляно със собствено оръжие: значи засадата не беше от военни лица, щом куршумът не беше калибрен.
Това можеше да бъде мил спомен от господин кардинала. Читателят не е забравил, че д’Артанян забеляза благодарение на щастливия слънчев лъч дулото на пушката тъкмо когато се чудеше на великото търпение на негово високопреосвещенство.
Но д’Артанян поклати глава. Негово високопреосвещенство рядко прилагаше такива средства към хора, които можеше да улови само с едно протягане на ръката.
Можеше да бъде и отмъщение на милейди.
— Да, това беше по-вероятно.
Той напразно се мъчеше да си спомни лицата или облеклото на убийците; избягал беше толкова бързо от тях, че не бе успял да забележи нищо.
— Ах, мои бедни приятели! — прошепна д’Артанян. — Къде сте? Колко ми липсвате!
Д’Артанян прекара много лошо нощта. Три-четири пъти той се стряска насън, струваше му се, че някой се приближава до леглото му и иска да го намушка. Но съмна, без тъмнината да донесе някакво нещастие.
Д’Артанян се боеше, че това няма да го отмине.
Д’Артанян не излезе целия ден; извини се сам пред себе си, че времето е лошо.
На втория ден в девет часа свириха сбор. Орлеанският дук обикаляше постовете. Гвардейците се строиха, д’Артанян зае мястото си между своите другари.
Негово височество мина пред фронта; после всички старши офицери се приближиха, за да го поздравят; сред тях беше и гвардейският капитан господин Де-з-Есар.
След малко на д’Артанян се стори, че капитан Де-з-Есар му прави знак да се приближи: почака втори знак от своя началник, тъй като се боеше да не се е излъгал; при втория знак той излезе от строя, за да получи заповедта.
— Негово височество ще поиска доброволци за една опасна задача, която ще прослави ония, които я изпълнят, и аз ви съобщавам, за да бъдете готов.
— Благодаря, господин капитан! — отвърна д’Артанян, кой то от сърце искаше да се отличи пред главнокомандуващия.
През нощта ларошелци бяха нападнали и си бяха възвърнали укреплението, което кралската армия беше превзела преди два дни. Трябваше да се разузнае и да се разбере как се охранява укреплението.
И наистина след няколко минути Орлеанският дук повиши глас и каза:
— За тая задача са ми необходими трима или четирима доброволци, водени от сигурен човек.
— Сигурният човек ми е под ръка, ваше височество — отвърна Де-з-Есар, като посочи д’Артанян. — А за четиримата или петимата доброволци нека ваше височество да съобщи намеренията си и хора ще се намерят.