„Драги братовчеде, мисля, че ще се реша да замина за Стене, където сестра ми настани нашето слугинче в манастира на кармелитките. Бедното момиче се е помирило, то знае, че не ще може да спаси душата си, ако живее другаде. Но ако семейните ни работи се наредят така, както ние желаем, мисля, че тя ще се реши да се погуби и ще се върне при онези, за които тъгува, още повече тя знае, че те продължават да мислят за нея. А засега не е много нещастна, единственото й желание е да получи писмо от своя любим. Зная, че този род пратки трудно проникват през решетките, но в края на краищата аз вече съм ви доказала, че не съм много неопитна, скъпи ми братовчеде, и ще се наема с тази поръчка. Сестра ми ви благодари, че винаги си я спомняте с добро. По едно време тя много се беше разтревожила, но сега вече се поуспокои, защото изпрати свой човек там, за да не се случи нещо непредвидено.
Сбогом, скъпи ми братовчеде, пишете ни колкото можете по-често, с други думи, всеки път, когато сте уверен, че ще получим писмото ви. Целувам ви.
Мари Мишон“
— О, колко съм ви задължен Арамис! — викна д’Артанян. — Скъпата Констанс! Най-после имам сведения за нея. Тя е жива, тя е в безопасност в някакъв манастир, тя е в Стене! Къде мислите, че се намира Стене, Атос?
— На няколко левги от елзаската граница, в Лотарингия. Дигне ли се обсадата, ще можем да се поразходим нататък.
— И да се надяваме, че ще бъде скоро — обади се Портос — защото тая сутрин обесили един шпионин, който заявил, че ларошелци ядели кожите на обувките си. Да допуснем, че след като изядат кожите, ще изядат и подметките, но после не виждам какво могат да правят, освен да започнат да се ядат един друг.
— Бедните глупци! — въздъхна Атос, като изпи чаша превъзходно бордо, което, макар че по онова време не се ползуваше със сегашната си слава, я заслужаваше не по-малко от днес. — Бедните глупци! Сякаш католическото вероизповедание не е най-удобно и най-приятно от всички вероизповедания! Все едно — продължи той, като цъкна с език, — те са добри хорица. Но дявол да го вземе, какво правите, Арамис? — продължи Атос. — Вие прибирате писмото в джоба си?
— Да — рече д’Артанян, — Атос има право, трябва да го изгорим. Ако го изгорим, кой знае дали господин кардиналът не знае някаква тайна да разпитва пепелта?
— Трябва да има такава тайна — добави Атос.
— Но какво да се прави с това писмо? — запита Портос.
— Елате тук, Гримо — повика слугата си Атос. Гримо стана покорно.
— За наказание, че говорихте без разрешение, ще изядете тоя къс хартия, приятелю, после като награда за услугата, която ще ни направите, ще изпиете тая чаша вино. Ето първо писмото, дъвчете добре.
Гримо се усмихна и като впери поглед в чашата, която Атос беше напълнил догоре, сдъвка хартията и я глътна.
— Отлично, Гримо! — похвали го Атос. — А сега вземете чашата. Така, позволявам ви да не ми благодарите.
Гримо изпи мълчаливо чашата бордо, но през цялото време, докато трая това приятно занимание, вдигнатите му към небето очи говореха и тоя говор, макар и безмълвен, беше много красноречив.
— А сега — каза Атос — мисля, че можем да бъдем горе-долу спокойни, ако само на господин кардинала не му хрумне остроумната мисъл да разпори корема на Гримо.
В това време негово високопреосвещенство продължаваше печалната си разходка и мърмореше под мустак:
— Тия четирима души непременно трябва да бъдат мои.
XXII
ПЪРВИ ДЕН В ПЛЕННИЧЕСТВО
Да се върнем при милейди, която бяхме изоставили за малко, тъй като мисълта ни бе заета с онова, което ставаше на френския бряг.
Ще я намерим в същото отчаяно положение, в което я оставихме, потънала в бездна от мрачни мисли, мрачен ад, пред чиято врата тя почти беше изпаднала в безнадеждност, защото за пръв път се съмняваше, за пръв път се боеше.
В два случая щастието й измени, в два случая тя бе изложена и тайната й разкрита и двата пъти тя се провали пред злия дух, изпратен навярно от всевишния, за да я срази: д’Артанян я бе победил, нея, непобедимата зла сила.
Той се беше надсмял над нейната любов, унизил беше гордостта й, измамил беше нейното честолюбие, а сега погубваше щастието й, посягаше на свободата й, застрашаваше дори нейния живот. Нещо повече, повдигнал беше крайчеца на маската й, този щит, с който тя се покриваше и който я правеше толкова силна.
Д’Артанян отклони от Бъкингам бурята, с която го застрашаваше Ришельо заради кралицата. А тя мразеше Бъкингам, както мразеше всичко, което бе обичала. Д’Артанян се представи за дьо Вард, към когото тя изпитваше неукротимите капризи на тигрица, капризи, присъщи на жени с подобен характер. Д’Артанян знаеше страшната й тайна, а тя се бе заклела, че който я узнае, ще умре. И накрая, когато успя да получи открит лист и с помощта на него щеше да си отмъсти на своя враг, откритият лист й бе изтръгнат от ръцете и тя е пленница сега на д’Артанян, който ще я изпрати в някой гнусен Ботани Бей или в някой отвратителен Тайбърн на Индийския океан.