Д’Артанян беше като пребит от умора: постлаха му на палубата и той заспа.
На следния ден призори се намираше само на три-четири левги от английския бряг. През цялата нощ духаше слаб вятър и корабът се движеше бавно.
В десет часа корабът хвърли котва в Дувърското пристанище.
В десет и половина д’Артанян стъпи на английска земя и извика:
— Най-после пристигнах!
Но това не беше всичко: трябваше да отиде в Лондон. В Англия пощата беше много добре уредена. Д’Артанян и Планше взеха по един кон, а пред тях яздеше пощальон. За четири часа стигнаха пред вратите на столицата.
Д’Артанян не познаваше Лондон, не знаеше нито дума английски; но той написа на едно листче името Бъкингам и веднага му показаха двореца на дука.
Дукът беше на лов в Уиндзор заедно с краля.
Д’Артанян потърси доверения камердинер на дука, който го придружаваше във всичките му пътувания и говореше отлично френски: каза му, че пристига от Париж и че се касае за живот и смърт и трябва да говори незабавно с господаря му.
Увереността, с която говореше д’Артанян, убеди Патрик — така се наричаше тоя министър на министъра10. Той нареди да оседлаят два коня и се нае сам да придружи младия гвардеец. Планше пък бе свален от коня, целият схванат като труп; клетият момък беше останал почти без сили, а д’Артанян сякаш беше от желязо.
Стигнаха в замъка и там се осведомиха: кралят и Бъкингам бяха на лов със соколи в блатата, които се намираха на две-три левги оттам.
За двадесет минути стигнаха на посоченото място. Скоро Патрик чу гласа на господаря си, който викаше своя сокол.
— За кого трябва да доложа на милорда дук? — запита Патрик.
— Доложете му за младежа, който е искал една вечер да се скара с него на моста Пон Ньоф, срещу Самарянската черква.
— Странна препоръка!
— Ще видите, че струва повече от всяка друга. Патрик препусна коня, намери дука и му доложи със същите думи, че го чака пратеник.
Бъкингам веднага се сети, че става дума за д’Артанян и че във Франция става нещо, за което искат да му съобщят, затова само попита къде се намира пратеникът; като позна отдалече гвардейската униформа, той препусна коня и отиде право при д’Артанян. Патрик от дискретност остана настрани.
— Нали никакво нещастие не се е случило с кралицата? — извика Бъкингам, като вложи цялата си мисъл и любов в тоя въпрос.
— Не мисля, но струва ми се, че тя е изложена на голяма опасност, от която само вие, Ваша светлост, можете да я избавите.
— Аз? — извика Бъкингам. — Ще бъда много щастлив мога да й бъда полезен с нещо! Говорете! Говорете!
— Вземете това писмо — рече д’Артанян.
— Писмо! От кого е това писмо?
— От Нейно величество, доколкото зная.
— От Нейно величество? — изненада се Бъкингам и така пребледня, че д’Артанян помисли, че ще му прилошее.
Той счупи печата.
— Каква е тази дупка? — попита дукът, като показа на Д’Артанян едно място, където писмото беше продупчено.
— А! — каза д’Артанян. — Не съм забелязал: навярно шпагата на конт дьо Вард е направила тая дупка, когато ме прободе в гърдите.
— Ранен ли сте? — попита Бъкингам, като отваряше писмото.
— О, нищо, дребна работа! — отвърна скромно д’Артанян. — Драскотина.
— Боже мой! Какво прочетох! — извика дукът. — Патрик, остани тука. или по-добре намери краля, където и да е той, кажи на Негово величество, че го моля покорно да ме извини, но много важна работа ме зове в Лондон. Да вървим, господине, да вървим.
И двамата препуснаха в галоп към столицата.
XXI
КОНТЕСА УИНТЪР
По пътя дукът се осведоми от д’Артанян не за всичко, което се беше случило, а за всичко, което д’Артанян знаеше. Като съпостави това, което чу от устата на младежа, със спомените си, той успя да получи доста точна представа за сериозността на положението, което личеше и от писмото на кралицата, при все че беше толкова кратко и неясно. Но най-много го учудваше това, че кардиналът, който имаше толкова голям интерес момъкът да не стъпи в Англия, не бе успял да го задържи по пътя. Като видя учудването на дука, д’Артанян разказа какви предпазни мерки бяха взети и как благодарение на предаността на тримата си приятели, които беше пръснал ранени по пътя, той беше успял да се отърве само с удар, който бе продупчил писмото на кралицата и за който господин дьо Вард бе заплатил толкова скъпо. Като слушаше разказа, предаден с такава голяма простота, дукът от време на време поглеждаше учудено младежа, сякаш не можеше да разбере как този едва двадесетгодишен момък може да притежава такова благоразумие, смелост и преданост.