Наложително е да кажем няколко думи за Ибн Фадлан, човека, чийто ясен глас достига до нас през бариерата на цяло хилядолетие и филтъра от интерпретатори и преводачи, принадлежащи към повече от дузина езикови и културни традиции.
За личността му не знаем почти нищо. Безспорно е бил образован и, съдейки по преживяванията му, не особено стар. Самият той подчертава, че познава лично халифа, без да бъде негов особен почитател. (Неговото отношение явно е било споделяно и от други хора, тъй като Халиф ал-Муктадир бил детрониран на два пъти и накрая заклан от един от собствените си офицери.)
Повече ни е известно за обществото, в което е живял. През десети век Багдад, Градът на Мира, бил най-цивилизованият град на земята. Зад прочутите му кръгли стени живеели повече от милион жители. Тук се събирал фокусът на интелектуалните и търговски усилия, в атмосфера на изключителна красота, елегантност и великолепие, между ухаещите на благовония градини, хладни и сенчести тераси, сред донесените от всички краища на огромната империя богатства.
Арабите в халифата, макар и фанатични последователи на мюсюлманската религия, били изложени също така на влиянието на народи, които изглеждали, постъпвали и вярвали различно от тях. Арабите били всъщност най-непровинциалните граждани на света по това време и това им давало изключителен наблюдателски усет към чуждите култури.
Самият Ибн Фадлан е определено интелигентен и наблюдателен човек. Той се интересува както от всекидневните подробности, така и от вярванията на срещаните от него хора. Много от нещата, на които става свидетел, му се струват вулгарни, неприлични и варварски, но фразите на възмущение са лаконични и кратки. Веднъж изказал неодобрението си, той отново се превръща в безпристрастен наблюдател, като описва видяното без излишно високомерие.
Вероятно маниерът му на предаване на фактите изглежда ексцентричен за чувствителността на човека от Запад. Той разказва историята по непривичен за нашите уши начин. Но ние имаме склонност да забравяме, че усещането ни за драматургия произхожда от чисто устна традиция — представление на живо, изпълнявано от бард пред публика, много често неспокойна и нетърпелива или клоняща към дрямка след обилно ядене. Най-старите ни разкази, „Илиада“, „Беоулф“, „Песен за Роланд“, са все предназначени да бъдат изпълнявани от певци, чиято основна роля е да забавляват.
Ибн Фадлан обаче е писател и основната му цел не е забавление, нито възхвала на слушащия патрон, нито утвърждаване на митовете на обществото, в което живее. Напротив, той е пратеник, докладващ за мисията си, тонът му е на данъчен чиновник, не на певец; на антрополог, а не на драматург. И наистина, той по-скоро би омаловажил елементите, предизвикващи емоции, отколкото да ги остави да повлияят на хладнокръвния му и изчистен доклад. Понякога хладнокръвието му е толкова дразнещо, че спираме да усещаме какъв изключителен наблюдател е той. Стотици години след Ибн Фадлан пътешествениците по правило са сътворявали очебийно измислени, изфантазирани хроники за чуждоземни чудеса — говорещи животни, летящи хора с пера, срещи с бегемоти и еднорози. Само преди двеста години иначе трезвомислещи европейци са пълнили списанията си с глупости за африкански бабуини, обявили война на фермери, и други такива дивотии.
Ибн Фадлан никога не съчинява. Всяка дума звучи като истина и ако се случи да цитира непотвърден слух, той винаги грижливо го отбелязва. Също така грижливо отбелязва и фактите, на които е бил непосредствен свидетел, по тази причина фразата „видях със собствените си очи“ се повтаря непрекъснато в ръкописа.
В заключение, именно това качество на неоспорима истинност прави настоящия разказ толкова ужасяващ. За срещата си с „чудовищата на мъглата“, така наречените „некрофаги“, той разказва със същата скрупульозност към детайла, същия предпазлив скептицизъм, с който са белязани всички части на ръкописа.
Оставям на читателя да прецени сам.
Отпътуване от Града на Мира
Хвала на Аллаха, милостивия и състрадателния, господар на Двата Свята, и нека бъде благословен Принцът на Пророците, наш господар и учител Мохамед, когото Бог прие до себе си и дари с благослов, мир и безсмъртие до края на вечността.
Това е книгата на Ахмад ибн-Фадлан, ибн-ал-Аббас, ибн-Рашид, ибн-Хамад, правоверен поданик на Мохамед ибн-Сюлейман, посланик на ал-Муктадир при султана на Сакалиба, в която той дава отчет какво е видял в земите на турците, хазарите, сакалибите, башкирите, русите и нордмените, и историите на техните царе, и за това как са постъпвали в много от житейските си изпитания.