Неандерталецът обаче е забележителен сам по себе си. Културата му, наречена Мустерска, отново по името на географски обект — селото Ле Мустер във Франция — се характеризира с каменоделски умения от висок разред и далеч по-висши от съществуващите в по-ранни културни пластове. Както вече е неоспорим факт, че неандерталците са притежавали оръдия на труда, изработени от кост.
Най-впечатляващ е фактът, че те са били първите наши предци, практикували погребален ритуал за своите мъртъвци. В Ле Мустер е намерено тяло на юноша, поставено в продълговат изкоп и положено в спяща поза. Край него са подредени пособия от кремък, каменна брадва, както и печено месо. Фактът, че въпросните материали са били предназначени за употреба в някакъв задгробен живот, е безспорен за множество антрополози.
Съществуват и други доказателства за наличие на религиозни чувства. В Швейцария е открит олтар, посветен на пещерната мечка — същество обожествявано, почитано, ала също и изяждано, докато в пещерата Шанидар в Иран е погребан неандерталец с букет цветя. Всички факти потвърждават осъзнаването на живота и смъртта, на разликата между индивида и околния свят, което, според нашите разбирания, е границата между мислещия човек и животните. По силата на тези факти се налага изводът, че подобно наличие на разумност се среща за първи път в историята при Неандерталския човек.
Цялостната преоценка на Неандерталеца съвпада с преоткриването на Ибн Фадлановия контакт с „чудовищата на мъглата“. Съгласно неговото описание видът на тези същества напомня анатомията на Неандерталския човек и повдига въпроса дали тези наши предци са изчезнали от лицето на земята преди хиляди години или са успели да се задържат до исторически времена.
Аргументи, основани на аналогии, могат да потвърдят и двете предположения. Съществуват исторически примери как шепа хора, зад които стои технологически по-висока култура, са успели да изтрият от лицето на земята по-примитивни общества само за броени години и в най-общ вид това е историята на контакта на европейците с народите на новия свят. Има и примери за примитивни народи, живеещи в изолирани райони и непознати за други, по-развити и цивилизовани общности, които обитават съседните области. Подобно племе беше наскоро открито във Филипините.
Академичният спор относно съществата на Ибн Фадлан може накратко и просто да се представи чрез мненията на Джефри Райтуд от университета в Оксфорд и Е. Д. Гудрич от Филаделфийския университет. Райтуд пише през 1971 година:
Докладът на Ибн Фадлан ни дава абсолютно допустимо описание на неандерталски хора, съвпадащо с намерените вкаменелости и нашите предположения относно културното развитие на тези ранни човешки същества. Би трябвало да го приемем безусловно, ако не бяхме решили, че те са изчезнали безследно преди 30–40 000 години. Трябва да си спомним, че това наше убеждение се основава единствено на факта, че не са открити вкаменелости от по-късна дата и тяхната липса далеч не означава, че те не съществуват.
Обективно казано, няма причини по силата на които да се отрича „априори“ възможността група неандерталци да са оцелели достатъчно дълго в изолирани области на Скандинавския полуостров. Във всеки случай това е единственото обяснение на арабския текст.
Гудрич, палеонтолог, добре известен със скептицизма си, поддържа напълно противоположна гледна точка (1972).
Цялостната иначе точност на Ибн Фадлановия доклад може да ни подведе да пренебрегнем известни крайности в текста. Те са няколко и биха могли да са резултат на културни предразсъдъци или на желанието на всеки разказвач да впечатли аудиторията. Той нарича викингите гиганти, нещо, което те не са били, подчертава непрекъснато липсата им на чувство за хигиена, което на други, не толкова придирчиви наблюдатели, не е направило впечатление. В описанието си на така наречените „вендол“ той непрекъснато изтъква тяхната окосменост и брутален външен вид, докато те биха могли да не са толкова космати и брутални. Те биха могли просто да бъдат племе от вида Homo sapiens, живеещо в изолация и под нивото на културните придобивки, типични за скандинавците.
Съществуват доказателства в самия ръкопис на Ибн Фадлан, които поддържат предположението, че въпросните „вендол“ действително принадлежат към вида Homo sapiens. Фигурките на бременни жени, описани от арабина, определено наподобяват праисторическите скални рисунки и статуетки, намерени в Оринас, Франция и Гравецианските находки от Вилендорф, Австрия, ниво № 9. Както Оринаската, така и Гравецианската култура се свързват най-вече със съвременния човек, а не с неандерталеца.