Аз обаче продължих. И не след дълго открих онова, което търсех. Един прозорец, почти целият покрит с бръшлян, и толкова гъсти вечнозелени листа между него и градината, че блещукането на светлината трудно можеше да бъде забелязана.
Точно зад прозореца, на една маса, седеше сестрата на мис Уинтър. Срещу нея седеше Джудит. Тя подаваше пълни лъжици супа и ги пъхаше между закърпените устни, които приличаха на сурова рана. Неочаквано лъжицата замръзна на половината път между купата и устата; Джудит спря и погледна право към мен. Тя не можеше да ме види зад гъстия бръшлян, но сигурно бе почувствала присъствието ми. След минута отново се обърна и продължи. Но не и преди да забележа нещо странно в лъжицата. Тя беше сребърна с едно сложно гравирано А във формата на стилизиран ангел върху дръжката.
Бях виждала същата лъжица и преди. А. Ангел. Ейнджълфийлд24. Емелин имаше същата лъжица като Аурелиус.
Придържайки се близо до стената и със заплетени в косата ми клони, аз успях да се провра през къпинака. Котаракът ме следваше, докато почистих парченцата счупени клонки и мъртви листа от ръкавите и раменете си.
— Искаш ли да влезем вътре? — предложих му и той бе повече от щастлив да се съгласи.
Господин Дрейк не бе успял да открие Хестър. Затова пък аз бях открила Емелин.
Вечният полумрак
Записвах разказа на мис Уинтър в кабинета си, разхождах се в градината, галех котката в спалнята и държах далеч кошмарите си, като стоях будна. Осветената от луната нощ, когато бях видяла Емелин да се появява в градината, сега ми изглеждаше като сън, защото небето отново се бе затворило и ние отново се бяхме потопили в безкрайния вечен полумрак. Със смъртта на Мисус и Джон-да-диг в разказа на мис Уинтър се промъкна един допълнителен студ. Емелин ли бе онази стряскаща фигура в градината, която бе развалила стълбата? Можех само да чакам и да оставя историята да се развие сама. Междувременно с напредването на декември сянката, изписана на моя прозорец, стана още по-ясна. Нейната близост ме отблъскваше; разстоянието между нас разбиваше сърцето ми, всяко нейно появяване събуждаше в мен познатата комбинация от страх и копнеж.
Отивах в библиотеката преди мис Уинтър сутрин, следобед, или вечер — не знам, те всички си приличаха и бяха еднакви за мен — и заставах до прозореца да я чакам. Моята бледа сестра притискаше пръстите си към моите, приковаваше ме със своя умоляващ поглед, стъклото се запотяваше от нейния студен дъх. Трябваше само да го счупя и щях да се слея с нея.
— Какво гледате? — долетя зад мен гласът на мис Уинтър.
Обърнах се бавно.
— Седнете — сякаш излая тя. А сетне добави: — Джудит, би ли сложила още един дънер в камината? И после донеси на това момиче нещо за ядене.
Седнах.
Джудит донесе какао и препечен хляб. Мис Уинтър продължи разказа, докато аз пиех горещото какао.
— Аз ще ти помогна — каза момчето.
Но какво можеше да направи то? Беше само едно момче.
Изпратих го да повика доктор Модели и докато го нямаше, направих силен, сладък чай и изпих пълна чаша. Мислех бързо и практично. Докато стигнах до утайката на дъното на чашата, боцкането на сълзите в очите ми премина. Беше време за действие.
Когато момчето се върна с доктора, бях готова. В момента, в който чух стъпките им да приближават къщата, завих зад ъгъла, за да ги посрещна.
— Емелин, бедното ми дете! — възкликна докторът, като приближи. Ръката му се протегна в жест на симпатия, сякаш искаше да ме прегърне. Аз отстъпих една крачка назад и той спря.
— Емелин, ти ли си? — в очите му се появи несигурност. Нима беше Аделин? Не, това не бе възможно. Не можеше да бъде. Името замря на устните му. — Прости ми — промърмори той. Но все още не знаеше коя съм.
Аз не му помогнах да излезе от затруднението си. Вместо това се разплаках.
Не с истински сълзи. Моите истински сълзи (а аз имах много от тях, повярвайте ми) бяха всичко, което бях запазила. По някое време — тази вечер, или утре, или скоро, не знам точно кога, когато останех сама, щях да се наплача с часове. За Джон. За себе си. Щях да плача на глас, високо, безнадеждно пищейки и виейки по начина, по който плачех като малко момиченце, когато само Джон можеше да ме успокои, галейки косата ми с ръцете си, които миришеха на тютюн и градина. Това щяха да бъдат горещи, грозни, безнадеждни сълзи и когато дойдеше краят им, ако изобщо настъпеше, очите ми щяха да бъдат подути дотолкова, че щях да имам само две червени цепки, през които да виждам.