Излязох, за да си поема въздух, сетне отново се потопих. Още въздух и отново вода.
Мислите ми започнаха да плуват по един отпуснат, безтегловен начин. Бях чела достатъчно за езика на близнаците, за да знам, че той не може да бъде напълно и изцяло измислен. Езикът, на който са си говорили Емелин и Аделин, би трябвало да е въз основа на английски и френски, или може би съдържаше елементи и от двата езика. Въздух. Вода.
Сигурно бе нарочно изопачен. Може би нарочно бе въведена променена интонация. Или гласни. А понякога и допълнителни късчета, прибавени повече за камуфлаж, отколкото да внесат смисъл.
Въздух. Вода.
Един пъзел. Загадка. Таен код. Криптография. Не би трябвало да е толкова сложен като египетските йероглифи или Микенското линейно писмо В25. Как би трябвало да подходя? Да разгледам всяка сричка поотделно. Тя можеше да бъде дума или част от дума. Първо да отстраня интонацията. Да си поиграя с ударенията. Да експериментирам с дължината, краткостта, сплескването на гласните звуци. След това — какво означаваха сричките на английски? А на френски? И какво щеше да стане, ако ги изоставим и си поиграем вместо това с всяка страна на сричката? Щяха да се получат множество възможни комбинации. Хиляди. Но не и до безкрайност. Един компютър можеше да свърши тази работа. Човешкият мозък също, но за година или две.
„Мъртвите отиват под земята.“
Какво? Направо седнах от изненада. Думите дойдоха и изплуваха от никъде. Те биеха болезнено в гърдите ми. Беше смешно. Не можеше да бъде!
Треперейки, посегнах към ръба на ваната, където бях оставила моите драсканици, и ги придърпах към себе си. Разгледах ги нетърпеливо. Бележките ми, символите и знаците, завъртулките и точките, всичко бе изчезнало. Те бяха отмити от водата и бяха отишли в канала.
Опитах се още веднъж да си спомня звуците, но те бяха изтрити от паметта ми. Всичко, което можех да си спомня, беше изплашеното й, напрегнато лице и последователността от пет ноти, които пееше, когато си тръгна.
Мъртвите отиват под земята.
Думите се появиха напълно оформени в съзнанието ми, без да оставят следа зад себе си. Откъде ли бяха дошли? По какви пътеки бе минала мисълта ми, за да извади тези думи от нищото?
Вярвах ли наистина, че това бе изречението, което тя ми каза, или?
Хайде, бъди разумна, напомних си.
Посегнах за сапуна и реших да оставя подводните видения да напуснат мозъка ми.
Косата
В къщата на мис Уинтър никога не поглеждах часовник. За секундите имах думи; минутите бяха линии, изписани с молив. Единадесет думи на линия, двадесет и три реда върху страницата бяха новият ми хронометър. На определени интервали спирах да завъртя острилката и да гледам как къдравите гирлянди от дървесина се люлееха по пътя си към кошчето; тези паузи маркираха часовете.
Бях прекалено заета и погълната от историята на мис Уинтър, така че нямах желание за нищо друго. Моят собствен живот — такъв, какъвто бе, изчезна в нищото. Мислите ми през деня и сънищата ми през нощта бяха населени с образи и фигури, но не от моя свят, а от нейния. Там бяха Хестър и Емелин, Изабел и Чарли, които бродеха и се скитаха из въображението ми, и мястото, към което постоянно се връщаха, беше Ейнджълфийлд.
В интерес на истината нямах нищо против да абдикирам от своя живот. Да потъна дълбоко в приказката на мис Уинтър, беше начин да обърна гръб на моята собствена история. Все пак човек не може просто да заглуши себе си. Дълбоко в дъното на съзнанието си, съвсем на ръба на съня, в белите полета на страниците, които изписвах, знаех, че декември отмерва дните, и чувствах, че годишнината ми приближа все по-близо и по-близо.
В деня след нощта на сълзите не видях мис Уинтър. Тя остана в леглото, като се видя само с Джудит и доктор Клифтън. Това положение на нещата ме устройваше. Самата аз не бях спала добре. Но на другия ден тя ме повика. Отидох в обикновената й проста стаичка и я намерих в кревата.
Очите й изглеждаха по-големи. Нямаше грим. Вероятно лекарството й бе на върха на действието си, но в нея имаше някакво спокойствие, което ми изглеждаше ново. Тя не ми се усмихна, но когато ме погледна, в очите й имаше благост.
— Нямате нужда от бележник и молив — каза ми тя. — Искам да ми направите една специална услуга днес.
25
През 1900 г. сър Артър Бванс открива двореца на цар Кносос в Микена и в него три глинени плочки от бронзовата ера с гравирани върху тях знаци и цифри — това е линейното микенско писмо В. На 1 юли 1952 г. Майкъл Вентрис публикува начин за разчитането му. Смята се, че това е архаична форма на гръцкия език, предхождаща Омир с пет века. — Б.пр.