— Ъ-хъ.
— „Разум и чувства“26!
— Ъ-хъ.
Докторът се обърна и ме погледна сериозно и тъжно.
— И както предполагам, сте чели тези книги повече от веднъж?
Кимнах и той се намръщи.
— Четете и препрочитате? Много пъти?
Кимнах още веднъж и той се намръщи още повече.
— Още от детството си?
Бях объркана от въпросите, но принудена от строгостта в гласа му, кимнах отново.
Под тъмните вежди очите му се присвиха и станаха като цепки.
Тогава той се наведе към мен, за да отчете термометъра.
Отблизо хората изглеждат различно. Една тъмна вежда пак си е тъмна вежда, но човек може да види отделните косъмчета в нея и колко правилно са подредени. Последните кафяви косъмчета в края й, много фини, почти незабележими, се простираха по посока на слепоочията. В строежа на кожата му много нагъсто се виждаха наболите връхчета на брадата му. Ето отново: ноздрите му почти незабележимо се разшириха, ъгълчетата на устата му трепнаха. Винаги бях приемала това за суровост, за доказателство, че не мисли много-много за мен. Но сега, гледайки го от няколко инча разстояние, ми се стори, че той може би не ме одобрява. Беше ли възможно, помислих си, доктор Клифтън тайно да ми се присмива? Той извади термометъра от устата ми, скръсти ръце и произнесе диагнозата си.
— Вие страдате от болестта, която поразява дами с романтично въображение. Симптомите включват припадане, слабост, загуба на апетит, лошо настроение. Докато до известна степен кризата може да бъде приписана на бродене в ледения дъжд без защитата на водонепромокаем дъждобран, по-дълбоката причина вероятно се дължи на някаква емоционална травма. Обаче, за разлика от героините на любимите ви романи вашият организъм не е отслабнал от лишенията, присъщи на живота в по-раншни и по-сурови времена. Нямате туберкулоза, нито детски паралич, нито нехигиенични условия на живот. Ще оживеете.
Той ме погледна право в очите и аз не бях в състояние да отместя погледа си встрани, когато каза:
— Вие просто не ядете достатъчно, госпожице.
— Нямам апетит.
— L’appetit vient en mangeant.
— Апетитът идва с яденето — преведох аз.
— Точно така. Вашият апетит ще се върне. Но трябва да го чакате по средата на пътя. Трябва да желаете той да се върне.
Беше мой ред да се намуся.
— Лечението не е сложно: ядене, почивка. И вземете това… — той написа набързо нещо в бележника си, откъсна страницата и я сложи на нощната ми масичка. — Слабостта и умората ще си отидат за няколко дни — посягайки да вземе куфарчето си, той прибра писалката и бележника. Сетне, ставайки да си върви, се поколеба. — Бих искал да ви попитам за тези ваши сънища, но подозирам, че няма да искате да ми кажете…
— Не, няма.
Лицето му помръкна.
— Така си и мислех.
После ми пожела приятен ден и си отиде.
Посегнах към рецептата. Със стремителен почерк той бе написал: „Сър Артър Конан Дойл. Случаите на Шерлок Холмс. По десет страници два пъти на ден, до края на лечението.“
Декемврийски дни
Следвайки инструкциите на доктор Клифтън, прекарах два дни в леглото, като ядях, спях и четях Шерлок Холмс.
Признавам, че прекалих с предписаното ми лекарство, гълтайки един разказ след друг. Преди края на втория ден Джудит слезе в библиотеката за друг том на Конан Дойл. След припадъка ми тя неочаквано стана много мила с мен. Но не защото ме съжаляваше и й беше мъчно за мен, макар че тя наистина ме съжаляваше. Промяната се дължеше на факта, че сега, след като присъствието на Емелин вече не бе тайна в къщата, Джудит имаше свободата да покаже своите естествени симпатии, вместо непрекъснато да поддържа една защитна позиция.
— И тя никога ли не каза нищо за тринайсетата приказка? — попита ме един ден замислено тя.
— Нито дума. А на вас?
Джудит поклати глава.
— Не, никога. Странно е, нали? След всичко, което е написала, най-прочутата приказка от всички може да е тази, която дори не съществува. Просто си помислете: би могла да публикува книга с всички липсващи приказки и тя ще се продава като топъл хляб — и тогава с поклащане на главата, за да проясни мислите си, тя каза: — А вие? Какво сте сторили на доктор Клифтън, а?
Когато доктор Клифтън минаваше да ме види, очите му кацаха върху томчетата до леглото ми. Той не казваше нищо, но ноздрите му се свиваха.
На третия ден, макар да се чувствах крехка като новородено, станах. Дръпнах завесите встрани и стаята ми се изпълни със свежа и чиста светлина. Навън от хоризонт до хоризонт се простираше ярко, безоблачно синьо небе, а градината блестеше от скреж. Сякаш през изминалите дълги облачни дни светлината се бе събирала зад някой облак, а сега се изливаше наведнъж надолу, обливайки ни с безценна светлина. Почувствах как животът започна да се движи слабо по вените ми.