В известен смисъл тя не грешеше. Аз наистина изпитвах състрадание към нея. Защото вярвах, че знам през какво бе минала и какво бе преживяла. Тя се присъединяваше към мен в редиците на ампутираните. Разделените близнаци са половин души. Линията между живота и смъртта е тясна и тъмна, а лишеният от половинката си близнак живее по-близо до тази линия от всички останали хора. Макар че често бе в лошо настроение, макар че имаше опак характер, бях започнала да я харесвам. На практика всъщност харесвах детето, което е била някога, детето, което все по-често се появяваше напоследък. С късо подстриганата си коса, със своето чисто, негримирано лице, с крехките си ръце, оголени и беззащитни без тежките скъпоценни камъни, тя с всеки изминал ден все повече заприличваше на дете. В моето съзнание това бе същото дете, което бе загубило сестра си, и ето къде скръбта на мис Уинтър се срещаше с моята собствена скръб. Нейната драма щеше да се разиграе тук, в тази къща, през следващите дни. Но това бе същата драма, която бе захапала и моя живот.
Наблюдавах лицето на Емелин върху възглавницата. Тя вече бе достигнала онази граница, която ме бе разделила от моята сестра. Скоро щеше да я прекоси и щяхме да я загубим; щеше да бъде едно ново попълнение в онова, другото място. Бях изпълнена от абсурдното желание да прошепна в ухото й едно съобщение, едно послание до моята сестра, сигурна, че тя е човекът, който много скоро щеше да я види. Само че какво да й кажа?
Почувствах любопитния погледна мис Уинтър върху лицето си. Успях да възпра глупостта си навреме.
— След колко време? — попитах.
— Дни. Седмица може би. Скоро.
Тази нощ седях дълго с мис Уинтър. На другия ден отново бях до леглото на Емелин. Седяхме, четяхме на глас или мълчахме, само доктор Клифтън прекъсваше нашето бдение. Той, изглежда, приемаше моето присъствие като нещо естествено, защото ме включи в същата усмивка, с която дари мис Уинтър, докато говореше внимателно за състоянието на Емелин. Понякога присядаше при нас за около час, споделяйки нашето отшелничество, и слушаше, докато четях. Вземах книга от някоя лавица, отварях я на произволна страница, започвах или свършвах някъде, понякога по средата на изречението. „Брулени хълмове“ преминаваше в „Ема“, която правеше място на „Диамантите на Юстас“27, която пък заменях с „Трудни времена“28, която отстъпваше място на „Жената в бяло“. Откъси. Фрагменти. Нямаше значение. Изкуството въпреки своята цялост, форма и завършеност нямаше сила да утешава. От друга страна, думите бяха живот. Техният ритъм беше противовес на бавното вдишване и издишване на Емелин.
Денят преваляваше, а на другия ден беше Бъдни вечер. Денят на моето заминаване. Не исках да си тръгвам. Шепотът на тази къща, прекрасното усамотение, което предлагаше нейната градина, бяха всичко на света, което исках в момента. Книжарницата и баща ми изглеждаха много малки и много далеч, майка ми — както винаги — още по-далеч. Колкото до Коледа, тя бе толкова скоро след моя рожден ден, че майка ми не бе в състояние да понесе празника по случай рождението на детето на някаква друга жена, без значение колко отдавна се бе случило това. Мислех за баща ми, който отваряше коледните картички, изпратени от малкото приятели на семейството, и подреждаше върху камината само онези, на които имаше изрисувани светци, снежни сцени и червеношийки, а скриваше някъде онези, на които бе изобразена Божията майка с младенеца. Всяка година той събираше цяла колекция от тях: блестящо оцветени образи на майката, гледаща в унес и възторг своя единствен, перфектен, съвършен син; бебето, което я гледаше по същия начин; двамата, оградени в благословен ореол от любов и завършеност. Всяка година те отиваха в коша за боклук.
Знаех, че мис Уинтър нямаше да има нищо против, ако я помолех да остана. Може би дори щеше да бъде щастлива да има компания в дните, които предстояха, но аз не я помолих. Не можех. Видях влошаването на Емелин. Колкото повече тя отслабваше, толкова повече ръката върху сърцето ми стискаше по-силно и по-стегнато и нарастващата болка ми казваше, че краят не е далеч. Беше проява на страх от моя страна, но идваше Коледа и това бе възможност да избягам. Така че се възползвах от нея.
Вечерта приготвих багажа си и се върнах в покоите на Емелин, за да кажа довиждане на мис Уинтър. Шепотът на сестрите бе отлетял, полумракът висеше по-тежък, по-неподвижен отпреди. Мис Уинтър държеше някаква книга в скута си, но очите й наблюдаваха тъжно лицето на сестра й. Емелин лежеше неподвижно в леглото си, завивката на гърдите й се повдигаше и спадаше. Очите й бяха затворени и тя изглеждаше дълбоко заспала.